Знаковата трилогия „Земното минало“ е изключително събитие за феновете у нас – до излизането на първата част, „Трите тела“, само подозирах, че центърът на фантастиката се е изместил на изток, но не подозирах до каква степен е това. И ако първата част бе посветена на откритието, че Земята е заплашена от чужда цивилизация – и сложния и трънлив път до това откритие и последствията от него, то втората, „Тъмна гора“, е изцяло фокусирана в човечеството и как то се справя с очакваната след четири века инвазия. Трителната флотилия пътува към Земята, отмервайки времето до неминуемия крах, предопределен от техните мистериозни софони, които пречат на развитието на фундаменталната наука и шпионират практически всичко и всички.
В своя наглед обемен том Лиу Цъсин създава истинско влакче на ужасите – умело и наглед с небрежна лекота той хвърля читателя от дива надежда до горко отчаяние, следвайки своите малко на брой герои, родени от най-смелия човешки план за посрещането на нашествениците. Защото редом с устрема към технологични висини и надеждата, че за четири века въпреки препятствията земляните ще стигнат някак до ниво, на което да се противопоставят на нашествениците, се задейства още един план, гениален в своята простота. На четирима души, избрани наглед произволно, са дадени абсолютни правомощия да градят планове за справяне със заплахата – без въпроси, без ограничения, без каквито и да е условия, всеки е длъжен да се подчини на техните желания. Всичко, което правят, се приема за част от тайните им планове, заключени на единственото място, до което извънземните шпиони нямат досег – умовете им. Тези четирима, наречени стеногледци, са основните стълбове на книгата, заедно с техните неизбежни антагонисти – стенобойците, земляни, които се подчиняват на заповедите от Космоса. Четирима всевластници със своите неочаквани идеи са последната надежда на Земята.
Няма как да се предаде размаха на Лиу Цъсин, на умението му да подлъгва читателя, да проследява както грандиозни планове – като едни насочени правилно куршуми от метеорити, построяването на чудовищна флотилия космически кораби, която без проблеми ще смели нашествениците, през мащабен план за ядрен взрив на Меркурий и превръщането му в база за последна съпротива, та до пробив в когнитивистиката и създаване на мисловни печати за вяра в победата, така нужни за отчаяното човечество. Тук се преплитат близките десетилетия и векове, цивилизацията рухва и се възражда по-силна, стотици милиони измират, но пак и пак Цъсин някак успява да върне надеждата, преди да я погуби отново със замах. Както вече казах, влакче в лунапарк – нагоре, надолу, нагоре, надолу. И всичко това гарнирано с философия, с интелектуални идеи и противоречия, с наука може би малко по-лека от първата част, с постоянно изследване на човешката същност, поставена пред върховно изпитание.
Но най-важното си остават хората, посланието на автора е еднозначно. Тези, които мислят, тези, които нямат нужда от изкуствен печат върху мозъка си, за да вярват в победата, тези, които наглед нехаят за бъдното и търсят само личното щастие, само любовта и плодовете, които носи тя. И в крайна сметка Цъсин открива като фокусник из шапката своята трактовка на парадокса на Ферми, използвайки магическо заклинание, взето сякаш от древен мит. А какво става – няма да ми повярвате, и да ви кажа. Четете смело, защото фантастиката е жанрът, който измисля въпросите, на които рано или късно ще трябва да отговаряме и в реалността.
Очаквам с нетърпение края на трилогията – „Безсмъртната смърт“.
От същия автор
От същия жанр
