Трудно ми е да започна да пиша за тази книга – и едва ли ще стане по-лесно в редовете надолу. „Тъмно, почти нощ“ на Йоанна Батор бе обявена за най-добрия полски роман за 2013 г., което беше и основната мотивация да бъде издадена на български. Безспорно тя се отличава от обичайната ми селекция заглавия, но получих много силна препоръка за тематиката и литературната стойност на тази творба. Сега, месеци след като я прочетох и няколко седмици след като най-сетне бе отпечатана, не спирам да я мисля и макар да не планирах да пиша за нея (за доста от книгите в моята редакция не го правя), просто искам да я изчистя от главата ми – а това правя най-добре като изложа мислите си тук.
Много лица има тази книга. Безспорно фокусът може да падне върху откъсите от онлайн чатове, които изобилстват от вулгарен език – до степен, че изпитвах сериозни колебания дали да не поискаме разрешение да ги съкратим поне, но в крайна сметка реших, че Батор знае защо са толкова обширни, преди да дадат тласък на сюжета. Всъщност за мен бе изненадващо колко неразличими са от дискусиите тук – маската на анонимността отприщва най-грозното у хората, а слепият национализъм и безкритичното невежество водят до създаване на абсурдна алтернативна реалност, в която всяка глупост е равностойна на истината.
Самата книга започна доста тежко за мен – връщащата се в родното си градче журналистка Алиция Табор е залята от спомени и типично в постмодерен стил повествованието се разпада между настоящето и миналото ѝ. За щастие, това отмина бързо и сюжетът придоби по-трилърови нотки, което повече ми допада, без обаче да губи литературната си стойност. Алиция разследва изчезването на няколко деца, а търсенията ѝ обрисуват различни тъмни страни на полското общество, които отново имат достатъчно паралели с нашите ширини.
Успоредно се развива и религиозен конфликт, подклаждан обичайно заради користни мотиви, който е свързан с миналото на градчето, нацистката окупация, благородническо наследство и едно неочаквано появяване на местната версия на Дева Мария – Печалната Богородица, пред един миньор, от което се отприщват поредица от събития. А там, сред тях, се крие и полуфантастичната нишка, свързана с котките и коткоядците, тези зли създания, които обладават души и причиняват зло. Самата Алиция трябва да се сблъска с истини, които не желае да помни, но е дошло време за пълен катарзис – там, назад, са се случили чудовищни неща и тя трябва да преживее болката от припомнянето им.
През цялото време, докато четях романа, се чудех защо у нас почти нямаме такива книги – които са както на високо литературно ниво, така и са реално изследване и на миналото, и на настоящето през фокуса на интригуващо действие, което безмилостно дисекцира реалността и нейните тъмни кътчета. Йоанна Батор блестящо пресъздава провинциалната мрачноста и различните видове бягства, които жителите избират, за да осмислят дните си – едни го правят онлайн, други избират да си създават кумири и да хвърлят вината за проблемите си напосоки. Нищо ново под слънцето.
„Тъмно, почти нощ“ е наистина впечатляващ роман и съжалявам, че Йоанна не можа да дойде за последния литературен фестивал поради лични причини. Не си правя илюзии, че ще реализира сериозни продажби у нас, но съм сигурен, че ще стигне до ръцете на правилните си читатели. Благодаря на Крум Крумов за превода на книгата, много лично прие този проект той, и на Живко Петров за корицата, която предава по ненатрапчив начин, че този роман е нещо различно.
Ок, излъгах се – като започнах да пиша, и сякаш порой се отприщи, обичам това.
Още по темата
