Жанр: Духовност, Самопомощ

Издателство:

Автор: Марк Менсън

Оригинално заглавие: The Subtle Art of Not Giving a F*ck: A Counterintuitive, 2016.

Преводач: Огнян Алтънчев

Корица: Мариана Станкова, мека.

Година на изданието: януари 2018 г.

Страници: 224

Рейтинг :

Време за четене: 10 минути

Много хора са се вманиачили до такава степен да живеят „правилно“, че накрая пропускат изобщо да живеят.

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

    Книгите за самопомощ са винаги търсени, но формата им сякаш е на периоди – дълго време се търсеха милозливи книги, в които мъдростите се поднасяха под формата на притчи или източни приказки, лесни за споделяне онлайн и преразказване с блеснал поглед на съседката на кафе. За щастие, това отмина, псевдодуховността и лековерното приемане на всичко с етикет „мъдрост от миналото“ отново си зае нишата точно до езотериката, която никога няма да отмре, давайки фалшиви лесни обяснения на сложната реалност около ни. „Тънкото изкуство да не ти пука“ на Марк Менсън е различен тип книга за самопомощ – пряма и безцеремонна, тя не гали с перце егото на читателя и не го насърчава да се приема за невинна жертва или герой с временна депресия, а за нормален човек, който живее в един наистина полудял свят. Защото ако в нещо няма съмнение, то е, че всичко около нас се променя с такава скорост, че да изпитваш трудности да се адаптираш пак и пак е нормата, а не изключението.

Разполагаме с толкова боклуци и възможности, че вече дори не знаем за какво ни пука и за какво – не.

  28257707 Менсън е самоуверен приказливко, а книгата му е продължение на неговия онлайн успех – статиите от сайта му се четат от стотици хиляди всеки месец, във фейсбук го следват 420 000 души, в туитър – 90 000, солидни числа и добра основа за книжен продукт. „Тънкото изкуство да не ти пука“ не е точно типа вдъхновена и добре премислена книга – освен интересните, има и доста изсмукани от пръстите примери, но все пак трябва да се отчете, че е насочена към младата американска публика, така че е нормално от наша гледна точка не всичко да е занимателно и разбираемо. Налице са и множество повторения на едни и същи изводи, Менсън прави, струва, но си стига до това, че човек трябва да приеме, че ще му се случват и лоши неща: „Точно както човек трябва да изпита физическа болка, за да заздрави мускулатурата си, така и трябва да изтърпи емоционална болка, за да развие по-добра емоционална издържливост, да опознае себе си по-добре, да проявява по-голямо съчувствие и като цяло да води щастлив живот.“

Ние сме маймуни. Мислим се за кой знае колко цивилизовани с нашите микровълнови фурни и маркови маратонки, но сме просто стадо добре нагиздени маймуни. И тъй като сме маймуни, инстинктивно се сравняваме с другите и се надпреварваме за статус. Въпросът не е дали оценяваме себе си в сравнение с останалите, а по-скоро по какви стандарти се оценяваме.

  Това, което всъщност ми хареса в книгата, е че говори на съвременен език и обръща внимание на изключително важната адаптация на човешкия мозък към интернет и социалните мрежи – нещо, в което той видимо се проваля. Доста подробно Менсън описва как се пристрастяваме към онлайн присъствието, как се ограждаме в кръгове от съмишленици, как търсим постоянно одобрението на околните – и как лесно го получаваме от тия кръгове, което е като дрога. Но това се изражда и в търсене на внимание, в преследване на лайкове и коментари, а при някои индивиди и в крякане за щяло и нещяло.

За съжаление един от страничните ефекти на интернет и социалните мрежи е фактът, че сега вече е неизмеримо по-лесно да се прехвърли отговорност – дори и за най-незначителното нарушение – на друга група хора или личност. Този вид публична игра на обвинения и засрамване вече всъщност става популярна, в някои кръгове даже я вземат за „готина“. Публичното споделяне на „несправедливости“ предизвиква далеч по-голямо внимание и емоционални реакции, отколкото много други събития в социалните мрежи, като по този начин  ощастливяват хора, които си внушават, че са непрекъснато виктимизирани, и ги дарява с все по-голямо внимание и съчувствие.

  Това обаче има и не само лично, но и глобално измерение. Както виждаме непрекъснато в действие („Истанбулската конвенция“, свалят Ботев от учебниците, махат „турското робство“ и прочие…), медиите уверено използват първосигналостта на социалните мрежи, за да създават бури от фалшиви проблеми, които антагонизират хората и ги превръщат в назидателни съдници за неща, които нито са разбрали, нито са проследили, нито са осмислили… а често дори не са се случило.

…вместо да отразяват реални събития и проблеми, на медиите им по-лесно (и по-изгодно) да търсят нещо леко обидно, да го предложат на широката публика, да съберат гневен отклик отново на хората по начин, който да вбеси друга част от населението. Това задейства нещо като ехо на простотии, подмятани напред-назад между две въображаеми страни, като през това време отклоняват вниманието от реални социални проблеми.

  Емоцията вече е много по-важна от фактите – и това е сбъднат Оруелов кошмар. Защото в цялото отчаяно вряскане за това и онова, в постоянните шеги за всичко се губи изцяло не само смисленият диалог и изграждането на информирано мнение, но и възможността изобщо да се взимат адекватни политически решения. Никой политик не може да си позволи да върви срещу общественото недоволство – а то се подклажда с такава лекота, че е направо абсурдно. И Менсън е груб, но прав, като пише:

Знаете ли кой човек базира целия си живот на емоциите си? Тригодишното хлапе. И кучетата. Знаете ли какво още правят тригодишните и кучетата? Серат на килима.

36110536  Всъщност доста се разхилих, като прочетох не само този му цитат, но и още един: „Няма значение накъде сте тръгнали – бъдете сигурен, че там ви чакат половин тон лайна. И това е съвсем в реда на нещата. Целта не е да ги избегнете. Целта е просто да намерите онези лайна, с които ще ви е приятно да се занимавате.“, защото още е пресен споменът как една-единствена дума „лайно“ в 700-странична книга с приказки активира веднага медийните лайномети и родителската загриженост за бъднините на децата им, които са явно по-заплашени от книгите, а не от скапаното образование и телевизионната помия, с която се тъпчат с често дейно родителско съучастие.

   Но все пак „Тънкото изкуство да не ти пука“ е книга, насочена към хората, които работят здраво, печелят добре, имат възможност да си осигурят хубави придобивки и поне част от удоволствията, които би трябвало да ощастливяват. Само дето това не се получава така лесно, и Менсън казва много прямо, че и афористично защо постоянното търсене на забавления е всъщност сляпа улица:

Желанието да натрупвате повече позитивни житейски преживявания е само по себе си негативно преживяване. И колкото и парадоксално да звучи, приемането на негативното преживяване е само по себе си позитивно преживяване.

   Или ако трябва да се сумира вкратце част от основната идея на книгата, тя е в тези думи:

Щастието е процес на несекваща работа, защото самото решаване на проблемите е процес на несекваща работа – решаването на днешните проблеми ще положи основните на утрешните и т.н. Истинското щастие идва само когато откриете проблемите, които се радвате да имате и с удоволствие решавате.

  И когато все пак дойдат лоши времена, а те са неизбежни, трябва да се приемат, преработят – и използват за добро:

Най-радикалните промени на гледната ни точка често пъти се случват в края на най-лошите ни моменти. Само след като изпитаме силна болка, сме готови да разгледаме ценностите си и да се запитаме защо ни подвеждат. Имаме нужда от някаква житейска криза, за да успеем обективно да преценим какво е осмисляло живота ни и чак след това да обмислим смяната на курса.

 34856049  Не съм изненадан от успеха на „Тънкото изкуство да не ти пука“ и на Запад, и у нас, виждам, че от излизането си не е напускала класациите за най-търсени нехудожествени книги. Въпреки нещата, които посочих в началото, тя е нужна книга, малък антидот за розовия блян на социалните мрежи, в които всички изглеждат щастливи и прекарващи си страхотно. Постоянното мерене на личните проблеми и битки с тези фалшиви образи е източник на системно неодобрение – и само ако се прозре, че зад всяко щастливо селфи стоят също грижи и неудовлетворености. Марк Менсън е напипал формулата на даването на обяснения за хора, които не щат притчи – и това е все пак стъпка в правилната посока, малко откровеност и сритване в задника са полезни за всеки. Защото номерът не е да не ти пука за нищо, а само за важните неща.