Хотел след хотел след хотел. Без дом. Статия след статия след статия. Без замисляне. Жена след жена след жена. Без любов. Работа след работа след работа. Без милост.
В „Туристът” има хотели, статии, жени и наемни убийства. Точка. Хубава е. Точка.
В „Туристът” няма имена, лиготии, любов, почти няма слънце. Точка. Няма и пряка реч. И това ми харесва. Точка.
Туристът е мъж без лице и минало. Ден след той обикаля света, отсядайки ту в лъскави, ту в мизерни хотели. Чинно изпраща по статия за всяко място, удостоено с присъствието му. Тук-там преспива с някоя. Никъде не завързва човешки контакт.
Зад това ежедневие, обилно полято с алкохол (чак си помислих, че авторът прекалява с количествата), се крие и другата му работа – дискретнопомагане на хора да се самоубият. Такива, които са се самопоръчали. Някои искат само морална подкрепа, други искат повече усилия, особено като са решили да си играят на зарове със смъртта.
Ден след ден, град след град, жертва след жертва. Всички различни и толкова интересни в последните си часове. Докато не се появява убиецът, чиято цел е именно туриста, осмелил се да разкритикува хотела на един съмнителен субект…
Странна книга, безспорно. Първата е, която чета на Богдан Русев, но обезателно ще поправя тази грешка. Липсата на пряка реч е великолепно заменена от разказа, който тече с убийствена лекота. Малко депресиращо е, че през погледа на туриста всичко е гадно, сиво, мръсно, досадно и каквито още негативни прилагателни се сетите. Но той е човек без душа и Русев умело внушава това без нито ред пряко обяснение за това му състояние.
Влюбих се в разнообразието от начините, по които туристът описва хотелите, в които спи. Направо се вдъхнових да променя шаблоните, по които пиша за книги. Ще се види, ще се види.
От същия автор
От същите жанрове
