„Мистър Мерцедес“ беше приета със смесени чувства, но на мен ми допадна, беше бърза, интересна и с обичайното за Кинг високо ниво на развитие на героите. Малко автори владеят умението да те привържат към тях, да ти пука какво им се случва, да страдаш и да се радваш за всичко, което преживяват. Някак си успявам да отделя ония романи на Кинг, които обичам от години („То“, „Дългата разходка“, „Пътна мрежа“ и много други) и творбите му, които чета в по-зряла възраст, макар че и сред тях си имам фаворити („22 ноември 1963“, „Под купола“, „Джойленд“).
„Търси се. Който го намери, за него си е“ е втората книга с детектив Бил Ходжис, като пак начева в оная утрин, когато мерцедесът се врязва в тълпата, като този път Кинг проследява съдбата на друг от пострадалите и по-точно тази на неговия син Питър Саубърс, който намира заровен куфар с пари и тетрадки в него. Парите спасяват затъващото семейство, но тетрадките са същинската ценност, защото крият неиздавани творби на популярния автор Джон Ротстийн, убит преди много години. Ротстийн е събирателен образ на Селинджър и Ъпдайк, като различни податки от неговата биография и творчество водят до двамата американски писатели, но мисля, че все пак водещи са чертите именно на Селинджър – откъсването от света, отказът да публикува, романите за бунтовен младеж.
Ротстийн е убит от пламенния си почитател Морис Белами, който не може да му прости, че е повел любимия му герой по пътя на „нормалното“ – кариера в рекламата. Белами е трагичната фигура в романа, но и психопатът, чрез когото Кинг описва фенщината, стигнала крайната форма, превърнала се в такава обсесия, че застрашава всички, свръзани с нея. По обичаен маниер (който взе да става клише вече) момчето е преживяло изнасилвания и тормоз в поправителен дом, после, преди да се наслади на откраднатите пари и ръкописи на Ротстийн, е тикнат пак на топло и минава през нови издевателства, преди тридесет и пет години по-късно да бъде освободен да търси своето. И го прави бързо, брутално, налудничаво, сякаш в миг превключва на състояние „Джак Торънс“ и започва да наказва всички, които му пречат.
Ритъмът на книгата е това, което не ми се понрави. Тихо, кротко, приятно се изнизват тристатина страници с редки изблици на по-ударни събития, докато в един момент Кинг натиска газта до дупка, за да свърши всичко за едва няколко часа. И все пак не екшънът е това, което дефинира книгата, не е това, което се запомня от нея. Силата на „Търси се“ е в мощта на литературата – защото две момчета, разделени от десетилетията, попадат под една и съща магия, пристрастяват се по сходен начин. И да, това води до сблъсък между тях, но Белами и Питър Саубърс не са чак толкова различни. Гневът на първия пламти заради „опозорения“ му любим герой, но той не знае – и Кинг не му позволява да узнае – че в ръкописите на Ротстийн този позор е отхвърлен и заличен. Саубърс е твърде пасивен и разсъдлив, за да бъде истински агресивен, но с чужди пари той спасява себе си, сестричката си и родителите си от нерадостна съдба, която би могла да го пречупи и ожесточи. Затова и не мога да приема Белами за архетипно лош герой, каквито при Кинг има доволно и повечето споделят общи черти. Той е жертва, но много опасна жертва.
Има още нещо, което ми остана неясно – защо бе нужно на Кинг да вмъква свръхестествен елемент, който липсваше изцяло в първата книга, при това само като податка за следващата книга? Дали лошите отзиви са го разколебали и желае да насочи поредицата към „по-кинговска“ посока, дали изначално е мислел от крими да премине към по-обичайните хорър-мистерии, не знам. Но факт, това ме кара да чакам третата книга за Бил Ходжис с нетърпение – с цялата условност на отбелязването му, защото в „Търси се“ детективът и неговите сътрудници имат само спомагателна роля, нищо повече. Реално романът е изцяло за фенската страст – оная, която прави „Мизъри“ камерен шедьовър, но и тук има стойност.
