Не виждам смисъл да обяснявам защо “Тютюн” е сред любимите ми романи, едва ли са много хората, останали непокорени от него, въпреки незавидното му положение на “задължителна” литература в училище. Книгата ме грабна от първите си страници и не ме пусна до края, оставяйки в съзнанието ми образи, живи и до днес, което далеч не може да се каже за стотици други романи.
Докато бях ученик, подочух за странната история на творбата, но тогава нямахме мигновен достъп до информация и така и не разчепках въпроса. За да минат много години (е не чак толковамного) и в ръцете ми да лежи великолепният том, озаглавен “Другият ‘Тютюн’”, между чиито корици е сбрана цялата мерзка история на насилието от “идеологически” позиции, оказани върху Димитър Димов и неговите герои. И най-после пред мен да се очертае ясно картината на една гавра с литературата, с таланта, с къртовския писателски труд и творческата свобода.
Един велик роман, разпънат на Прокрустовото ложе, насила удължен с 250 страници, “обогатен” с правилни герои, “преработен” там, където не отразява вярно принципите на социалистическия реализъм. Заради идеологически плам – фалшив или не, сервилничене на властта и времето, та дори и най-проста колегиална завист.
Сред първите 120 страници единият от съставителите – Пламен Дойнов (в екип с Анна Свиткова) – описва историята на “Тютюн”, на Димов и на времето, в което романът излиза. Дойнов атакува с перото си всички главни действащи лица в драмата – основно членове на СБП – които поради най-различни причини подемат яростна кампания срещу творбата и нейния автор, докато същевременно четирихилядният тираж се изкупува от книжарниците. Описани са етапите, през които преминава отношението на критиците към “Тютюн” – от пълно пренебрежение, през презрителна критика, та до яростно отричане – атакуване на самите й устои, обвинения в назадничавост, в пропаганда на “буржоазни” идеи, имитация на “упадъчни” западни стилове, “неправилни герои”, липса на комунистически герои за пример сред страниците и прочие абсурди, с които се характеризира сляпото догматично следване на идеологическите постановки, които през 50-те трябва да променят из основи литературата в България. И които смазват всяка крачка встрани от канона. Фаворизирайки същевременно идеологизирани творби като “Има на света Москва” на В. Андреев, “Последният щурм” на П. Славински, “Септемврийци” на Емил Коралов и др., всичките тежка категория съперници на “Тютюн” за престижната Димитровска награда.
Ето и част от “доводите” на критиците, които разгромяват романа от позициите на поборници за социалистическия реализъм, според чийто догми трябва да се равни цялата българска литература.
Борис не може да бъде главен герой – не е положителен, възпитателен образ, издигането му в “Никотиана” не е реалистично, исторически неправилно е, че е изобретил тонгата. Ирина е твърде положително описана, а всъщност обикновена проститутка, паднала жена, която не бива и да се самоубива в края, а позорно да избяга с германците. Немецът фон Гайер не е исторически коректен, не е показано как мисли изключително за грабеж над българския народ, лъжовно са му внушени чувства и философски размишления. Не може Спасуна да пие ракия преди стачката – как така комунистка ще пие? Или пък стражарят Чакъра ще има човешки черти? Абсурд! На всичкото отгоре няма правдиви описания на мъките на народа под капиталистическия гнет и, представете си – никой от “добрите” герои и за миг не помисля за Сталин, – докато братски СССР едва-що се споменава. Един критик дори се изцепва, че романът бил порнографски заради въжделенията на Варвара към Динко и любовниците на Ирина. И прочие простотии.
На над 400 страници са публикувани автентичните документи около драмата “Тютюн”. Сред тях са най-важното – многобройни протоколи от срещи на членове на СБП, които обширно критикуват романа, основно с горепосочените доводи. Изумително е да се четат техните писания – просто не мога да си представя, че тези интелигентни хора наистина са вярвали в тесногръдите, плоски и елементарни доводи, които използват срещу Димов, или са били само безволеви марионетки на партията.
В протоколите са запазени и блестящите отговори на Димов, който, използвайки доводите на съперниците си, показва своите герои в съвсем различна, соц-реалистична и марксическа светлина. Сред документите са публикувани и критични статии от печата, писма на Димитър Димов и предходника на Живков – Вълко Червенков – във връзка с романа, както и спомени на преки участници в тези злощастни събития.
Краят на тези безконечни разисквания е известен – “Тютюн” е основно преработен, все пак получава Димитровска награда, а Димов остава завинаги белязан от случилото се и не написва нищо значимо.
“Другият ‘Тютюн’” е ценна, страшно ценна книга. Освен ярък документ на епохата си, тя е мощно свидетелство срещу глупостта и сервилността във всяка форма. Хората, които бясно ръфат “Тютюн”, са уважавани имена, членове на СБП. Но със своята роля на палачи си осигуряват незавидна слава, без да има начин да разберем искрени ли са били в своя идеологически плам или са изпълнявали повелите на времето и властниците над тях.
От същия жанр
