Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Джефри Мур

Оригинално заглавие: The Memory Artists, 2006.

Преводач: Невена Дишлиева-Кръстева

Корица: Райчо Станев, мека.

Година на изданието: 2013

Страници: 464

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

    В един от някогашните хитови романи на Артър Хейли („Опасно лекарство“?) един син се бореше отчаяно за живота на майка си, заболяла от алцхаймер. Той бе учен, готов да жертва всичко, за да намери лечение – и драмата му бе описана чудесно. В „Творците на памет“ Джефри Мур прави не една, а няколко крачки напред в сходна посока, но с внушителен размах – отново майката бавно потъва в забравата, но синът е синестет с изключителна памет (надявам се, че няма нужда да обяснявам какво е синестезия, нали?). Не стига това, а около тази тъжна, но красива двойка, гравитира и троицата на самодоволен егоцентрик, един неразбираем шантавелник и неизбежното красиво и безкрайно объркано 369439момиче. Между тази петорка случването минава изключително през диалози и дневници, които осветяват нещата ту в една, ту в друга светлина, а самият Мур сякаш липсва. Умело заел позата на лекар, който следи състоянието на пациентите си, с изненадващи бележки и вмъквания той поддържа илюзията за реалност – и една дисциплинирана дистанцираност, в която от време на време обаче зейват процепи от наранена гордост.

   „Творците на памет“ е сложен и дълбок роман, който силно ми напомняше на „Изкуството, сталкерът на ума“ на Джона Лерър. И тук на едно място се сбират както науката в най-чистия си и достоен за възхищение вид – този, който се бори за добруването на хората и удължаването на живота им, и емоционалният хаос, който творческите личности рядко успяват да сдържат. Петима души се намират в сложно равновесие помежду си, а протичащите химическо-драматични реакции постоянно променят характеристиките на отношенията им. Това е книга, която си плаче за поставяне на сцена – декорите са ограничени, но влизанията и излизанията на героите, техните постоянни и пъстри разговори насочват действието в толкова различни посоки, че в края изходът изглежда предопределено трагичен. Дали е такъв, няма да ви кажа.

   1438307 Ноел, синестетът, е жертвоготовният гений, чиято неумелост с жените го поставя в омагьосан кръг от невъзможности. Норвал, приличащият на него арогантен богаташ, е бляскавата обвивка, под която се крие нещо различно, нещо гнило – а идеята му да спи с поредица от жени според буквата, с която започва името им, прави пряка връзка с един разказ на Георги Господинов от „И всичко стана луна“. Джей Джей е лудакът, натуропатът, чалнатият позитивист, който служи като клапан за изпускане на напрежението. Стела, майката, бляскава сред просветленията си, мрачна в тъмата на безпаметността. И, разбира се, красивата Самира, която не може да открие себе си вън от сливането или конфронтацията с мъжете.

    11695036Джефри Мур изгражда наситен диалог между героите си, в който смесва всичко – от строго научни термини до философски мъглявини. Диалозите са толкова пространни, че е нормално да пропуснеш по нещо, но след това има едно преповтаряне на случилото се в откъси от дневниците на героите – имаше моменти, в които това досаждаше малко, да си призная. Навярно Мур избира този подход, за да онагледи по-добре промяната, да наблегне на нея, но така определено и стимулира мързеливото четене, в което знаеш, че ще ти припомнят важните неща. В протежението на книгата всички герои се променят неузнаваемо, а тази промяна е същинската стойност на „Творците на памет“ – всеки един от петимата уж се движи в своята сигурна и установена орбита, но, сбрани на едно място, се стига до сблъсък с чуждите и траекторията бива неумолимо променена. Книгата е пиршество на знанието, но и на чувствата и емоциите, една от книгите, които правят синтез на човешкия свят в съвременния му облик, едновременно бляскав, всичкознаещ, но и трагично всамотен и ограничен в невъзможности.

   Едно е сигурно – „Творците на памет“ не подлежи на осмисляне от един прочит. Всичко, което видях и усетих, е навярно бегло плъзгане по повърхността, с рядко гмуркане тук и там при забелязване на нещо познато в дълбочина. Остава ми да открия още от този океан при бъдещи, неизбежни, прочити. Съзнавам и че това е от онези романи, които не стават масово популярни, но си имат верни читатели, за които тази красива корица (браво, Райчо!) е не само с цвета, но и стойността на златото. И да не забравя – Невена Дишлиева-Кръстева заслужава награда за този превод, защото не само е спазила съставките на толкова нужната точност, но е и добавила и щедро от палитрата си езикова красота, която обагря страниците. Пък после как човек да се не влюби в Самира…

Вземи с безплатна доставка.
Вземи с безплатна доставка.

   Този път съм на опашката с ревюто, далеч преварен от излезли текстове в „Аз чета“, „Литературата днес“, в-к „Култура“, „love big books and cannot lie“, при Ламот – и едно кратко, но пределно ясно текстче от Мила Ташева в Goodreads.