Жена от захарен памук…

Следпанаирно съм доста дезориентиран, диря тишина и спокойствие. Къде мога да ги открия, ако не в новата сборна стихосбирка на Мария Донева? Но и защо да говоря, като това може да направи Ива Колева:

Поезията на Мария Донева е поле от ласки. Тя е високо стръкче трева и сладко от облаци. Носи те на гръб, за да можеш да гледаш небето.

Поезията ѝ още е „руса като малък принц”. Нейните „ягоди, липи и рози” те милват като лято през детството и се надбягват с вятъра заедно с теб.

„Тя се наслаждава на дъжда”, аз се наслаждавам на поезията ѝ. Да я четеш, е като да се прибираш в себе си – всичко има у теб, но то често е разбъркано и неподредено. Е, стиховете на Мария Донева приютяват, подреждат в сърцето ти, прегръщат го и го завиват за лека нощ.

А от мен няколко стиха, които ме стоплиха:

Такава муза ми се падна,
че само ходи по мъже.
Редовно мрънка, че е жадна.
Разголена и неглиже
до магазина уж прескача,
а се прибира късно вечер.
Усмивката й нещо значи,
но с мене не говори вече.
Почти съм сигурна, че тя е
невярна и със други пише.
На алкохол и секс ухае.
Изпада в някакви затишия,

и става тъжна и трагична,
а после – нагла и проклета.
Изобщо се държи типично
за тресната от пубертета.

Един път се прибра пияна
и между зъбите със цвете.
И както оправия няма –
поне да се напием двете.

Но тя със мене не споделя,
и съм безсилна и самотна.
От бой ми иде да я смеля,
злоядо опако животно.

Да я захвърля във килера,
да я заключа във музея…
Но друга няма да намеря,
и няма друга като нея.

***

Летните обувки на дъжда

още се търкалят на тавана.

Те тежат от прах и светлина,

но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,

ще изтичам по въжето с дрехи.

И един човек ще натъжа,

а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,

ще се вмъква тайно през комина.

Ако му харесва да е бос —

ще ми кимне и ще ме отмине.

***

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

***

Любовта ще направи живота ти ад.
И това ти е ясно. И това е известно.
За петнайсет минути ще те върне назад,
там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,
ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.
Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,
както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,
със щастлива тревога, поносима и мека.
След петнайсет минути, щом останеш без мен,
ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

***

Нещастието ни е в кърпа вързано,
но нека засега да го отложим.
Ела да ме целунеш. Без да бързам,
ръката си в ръката ти ще сложа.

Нещастието вече си е наше
и никой няма да ни го отнеме.
Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.

Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова отблизо не личи,
че сме дефект във общата картина.