Трудно се чете – и трудно се пише за тази книга. “Къщата на клоуните” на Галин Никофоров е изключително плътно произведение, което като черна дупка е събрало в себе си толкова тъга, болка и неутеха, че четенето е почти болезнено.
Това написах преди четири години за друг роман на Галин Никифоров. И сега просто може да сменя името. Трудно се чете – и трудно се пише за тази книга. “Тяло под роклята” на Галин Никофоров е изключително плътно произведение, което като черна дупка е събрало в себе си толкова тъга, болка и неутеха, че четенето е почти болезнено. Само дето тук думата „почти“ не е нужна – защото наистина изпитвах физическа болка, докато четях; и това е доказателство за изумителния талант на този така тих и различен от всички други писател. Думи като ножове, които бавно и перфидно дълбаят и в сърцето, и в ума.
Сложно бе с тая книга. От няколко месеца около мен припламваха огньове – поред всеки, който я прочетеше, ми я препоръчваше горещо, но отказваше категорично да ми каже и дума за сюжета, изключая това, че е актуален и провокативен, но си имало обяснение. И сега съм в същото положение – не мога да ви кажа почти нищо отвъд това, което пише на задната корица, защото този сюжет има потенциала да разпали едно глупашко кресчендо от горестни крясъци, които са така характерни за общественото мнение, което много вярва и малко мисли. Не мога и да не призная, че сърцевината на фабулата ми бе ясна от първите страници, просто интуитивно се досетих какво ще се случи и само оставаше да проследя как ще се развие сюжетът.
Но както в ония картинки, които изобразяват пътя според плана и сетне в реалността, така и тук вместо праволинейно движение има политане в коварна проспаст. Там, където брат и сестра близнаци остават сираци и попадат в изкривената реалност на дом за грижи за възрастни хора и деца с психични проблеми. Където стават подчинени на жена със свои тежки отклонения, които няма как да не повлияят на двете деца. Където здравата връзка между тях ще бъде поставена на върховното изпитание. И където се събужда една смайваща самоомраза, която ще поведе един мъж към сваляне на собствената кожа.
Тук Галин Никифоров обвърза сюжета си с този на моя толкова любима книга – „Пилето“ на Уилям Уортън. Няколко сцени с птици буквално ме изправиха на нокти, защото бяха неочаквани и смайващи в жестокостта си, толкова човешката жестокост, срещу която животните са беззащитни. Но по-жестоки са сцените с хората – но сякаш на тях сме по-обръгнали, по-слаба емоционална реакция имаме с цялото насилие, което се изсипва отвсякъде. А в последните дни едно садистично убийство постави на изпитание емпатичните способности на всички ни. И тая книга смайващо съзвуча с него. И дори този край като от приказка да не хармонира с всички други страници, може би е нужен като ласка, като лепенка върху рана, като позволение на литературата да утеши там, където животът само ще наранява още повече.
Както и при „Къщата на клоуните“, така и при „Тяло под роклята“ се чувствам безсилен пред дълбочината на прозата на Галин Никифоров. Съзнавам, че автоматично защитих себе си от болката, която книгата носи и предава – макар да съзирам лечебния потенциал на тази болка, която може да се пресегне и да излекува рана у четящия. Голямата литература е като химична реакция – съединява се текст и емоция, за да се получи нещо различно, понякога по-добро, понякога по-лошо. Но точно на тази книга не позволих да го направи, сам нямам ясно обяснение защо. Просто чувствах нуждата да не я допусна наистина навътре. И затова съзнавам, че само съм се плъзнал по повърхността ѝ. А отдолу е бездната, която всеки сам за себе си може да обследва.
Вижте по-добре какво са написали Темз Арабаджиева, Иван Петров и Ваня Майсторска. Те определено са почувствали тази книга наистина.
От същия автор
От същия жанр
