Тялото ви наистина е огромно. Само повърхностите в белите ви дробове имат разгъната площ, колкото един тенис корт, а дихателните тръби в тях ще се проточат от Лондон до Москва. Дължината на кръвоносните ви съдове е достатъчна, за да се обиколи земята два и половина пъти. Най-забележителната част е вашата ДНК. Във всяка от клетките ви се съхранява по един метър ДНК, а клетките са толкова много, че ако наредите цялата ДНК в тялото си в права линия, дължината ѝ ще бъде 17 милиарда километра, т.е. ще се проточи отвъд Плутон. Представете си само: от вас има достатъчно количество, за да напуснете Слънчевата система. Вие сте космични в буквалния смисъл на думата.
Не съм чел най-известната книга на Бил Брайсън – „Кратка история на почти всичко“. Сериозно. Имам я, но така и не стигам до нея. Но пък съм чел три други негови, сред които определено се отличава мемоарната “Животът и времето на Хлапето Мълния”, прекрасно обяснение в любов към детството му. И в крайна сметка нямаше как да не грабна веднага новото му чудо – „Тялото. Наръчник за употреба“ и да поема на вълнуващо пътешествие сред това, което ни изгражда, движи и в крайна сметка убива. Книгата ми напомни на чудесната „Геномът“ на Мат Ридли, особено как в крайна сметка познаването на генома ни често се заключава в информация къде се чупи и какви кошмарни последици има това най-често.
До голяма степен ще се опра на съдържанието, за да не преразказвам излишно, подбрах и няколко интересни цитата, които ме впечатлиха. Брайсън започва своето пътешествие из тялото от чисто количествените показатели – какво ни изгражда, колко може да струва и колко е всъщност: непредставимо много, както си личи от цитата по-горе. След това поема към кожата и косата, както и към миниатюрната вселена на микробите. Следва най-важното – мозъкът, за който се издават толкова много книги (например „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман, „Ние сме нашият мозък“ на Дик Сваб, „Мозъкът разкрива“ на Вилянур Рамачандран, „Как работи умът?“ на Стивън Пинкър и прочие) и сетне главата и нейните принадлежности.
Великият парадокс на мозъка е, че всичко, което знаем за света, ни се предоставя от един орган, който никога не е видял света. Мозъкът съществува в тъмнина и тишина, като затворник в тъмница. Той няма рецептори за болка, буквално не чувства нищо. Никога не е усетил топлината на слънцето или повея на бриза. За нашия мозък светът е просто поток от електрически пулсации, като почуквания на морзов код. И на базата на тази проста и неутрална информация той сътворява за нас – буквално сътворява – трептяща, триизмерна, пленяваща сетивата вселена. Ние сме нашият мозък. Всичко останало са тръби и скеле.
Тук някъде може да научите и как всъщност е изобретен пеницилинът и че всеки грам, произведен някога от него, произхожда от един-единствен мухлясал пъпеш, който е отдавна изяден.
Макар да е странно и да противоречи на интуицията ни, светлинните фотони всъщност са безцветни, звуковите вълни нямат звук, молекулите, носещи аромат, нямат мирис. По думите на британския лекар и автор Джеймс ле Фану „макар да сме под непреодолимото впечатление, че зеленината на дърветата и синината на небето се вливат през очите ни като през отворен прозорец, частиците на светлината, докосващи ретината ни, са безцветни, точно както звуковите вълни, докосващи тъпанчетата ни, са беззвучни и мирисните молекули нямат миризма. Те са невидими, безтегловни, субатомни частици от материя, преминаваща през пространството“. Цялото богатство на света се създава в нашата глава.
Следват сърцето и кръвта, които трябва да получат особено внимание, скелета, ходенето и движенията, както и поддържането на баланса, което тялото прави по-добре от нас в социалния си живот със сигурност. Имунната система ми бе една от най-интересните глави, особено с настоящата епидемия, а след нея следват белите дробове и дишането.
Един любопитен и доста загадъчен факт е, че сърцата на почти всички бозайници правят приблизително еднакъв брой удари в продължение на целия им живот Независимо от различната честота на сърцебиенето при различните видове, в рамките на един среден живот при почти всички тях този брой е около 800 милиона удара. Само хората правят изключение. Ние достигаме до 800 милиона удара на 25 години и продължаваме да живеем още петдесет години, като навъртаме още към 1,6 милиарда удара на сърцето. Колкото и да ни се иска, тази изключителна издръжливост не е плод на някакво заложено в нас превъзходство. Ние сме се отклонили от стандарта за всички бозайници само през последните десет до дванайсет поколения, благодарение на удължаването на средната продължителност на живота ни. През по-голямата част от нашата история и ние сме имали средно по 800 милиона удара на сърцето в един живот.
Брайсън се спира обстойно на храненето и постоянно променящото се разбиране за него, както и чисто какво се случва с храната в нашето тяло. След хапването неминуемо следва сънят, а ако все пак сте по активностите, има обърнато немалко внимание на половата система, секса, зачеването и раждането. Следват обаче неизбежните глави за нервната система, болката, болестите, и в крайна сметка еволюцията на медицината до наши дни.
Едрата шарка е болестта, която причинява най-лошите неща, които можем да си представим. Тя безспорно е най-унищожителната болест в цялата история на човечеството. Тя заразява всеки, изложен на контакт, и убива 30% от жертвите си. Твърди се, че броят на умрелите само през XX в. възлиза на 500 милиона. Изключителната инфекциозност на едрата шарка е демонстрирана през 1970 г. в Германия, когато младеж се разболява, завръщайки се у дома след пътуване до Пакистан. Той e поставен под болнична карантина, но един ден отваря прозореца, за да изпуши една цигара. Това се оказва достатъчно, за да зарази 17 души, някои от които два етажа по-ниско.
Едрата шарка инфектира само хората и в това е фаталната ѝ слабост. Другите инфекциозни заболявания, като грипа например, могат да изчезнат от човешкото население, но се запазват при птиците, свинете или други животни. Едрата шарка няма приют, където да се оттегли, докато хората постепенно я ограждат във все по-малки и по-малки територии на планетата. Някога, в далечното минало тя е загубила способността си да инфектира другите животни, за да се насочи изключително срещу хората, и както се казва, си е избрала лош противник.
Защото, както пише изрично Стивън Пинкър в прекрасната „Просвещение сега“, „Да, “едрата шарка е била”. Болестта, която е получила името си от болезнените гнойни мехури, покриващи кожата, устата и очите на жертвата, и която е убила над 300 милиона души през XX век, е престанала да съществува.“ И макар Брайсън да посочва друг човек за последна жертва на едрата шарка (и броят на жертвите през миналия век се разминава драстично), то и двамата са единодушни, че нейното премахване преди десетилетия е от най-големите постижения на човечеството, което трябва да е еталон как трябва да продължим битката с безмилостните невидими убийци.
„Тялото. Наръчник за употреба“ е блестящ пример за популярна наука – един писател с изключителен талант и чувство за хумор сумира безброй книги и научни достижения в достъпни и много четивни глави, като едновременно образова неусетно и носи удоволствие от досега с подобна ерудиция. Не е случайно, че в края на книгата има 13 страници с библиография – там са вече сериозните трудове на учените, които не бива да бъдат пренебрегвани, ако човек иска наистина да задълбае.
От същия автор
От същия жанр
