Не започнахме добре с Хилари Мантел – въпреки че се окичиха с безброй награди, „Вълци“ и „Доведете труповете“ ми допаднаха, но не ме впечатлиха. Добре написани са, но ми липсваше същинска фантазия и размах в тези романи, прекалено стриктно придържане към историческия наратив. Отдавам успеха им на удачно избран период от британската история, който да се понрави и на читателите, и на критиците – и наградите го доказват. Но аз съм упорит читател и съм склонен да опитвам нещо различно, определено нов исторически роман нямаше да взема от Мантел. Но виж, сборник съвременни разкази, при това с толкова чудната оригинална корица – това ми се четеше. Пък и колко чудесно име е „Убийството на Маргарет Тачър“, нали?
Започнах… и за известно време мислех, че съм се подлъгал и наистина Мантел пише в стил, който не ми допада, и няма какво да ми разкаже, за да грабне вниманието ми. За късмет си носех само тази книга в тролея и продължих да чета. За мен лошо структуриране е сборникът да почва с пределно пасивен разказ за скучаеща жена в Саудитска Арабия, на която редовно се натрапва един бизнесмен пакистанец, търсещ нещо интересно встрани от брака. Вторият разказ също не ме спечели особено, две момичета от различни социални прослойки, които си играят заедно и попадат на тайна.
Но после дойде третият и нещата взеха да си идват на мястото – чудесна социална сатира и игрив флирт между мъж и жена на едно парти, който завършва не както се очаква. Последва добър разказ за дъщеря, която се чувства изместена от любовницата на баща си, заради когото той напуска семейството си. И хряс, един брутален разказ за британци, търсещи как да почиват евтино, издигна Мантел в очите ми поне до нивото, до което го виждат феновете ѝ. Може би само краят трябваше да се пипне фино, за да изправя наистина коси, но това е бял кахър.
Но централният разказ в сборника е малко по-натам – казва се „Как да ви позная?“ и описва злополучното посещение на една писателка в малък град, където да говори пред шепа фенове. От самото начало нищо не тръгва добре, но и в самия наратив си личи как Мантел описва тягостни лични преживявания (или споделени от други автори), които контрастират с блясъка около бестелъровите им колеги. А краят на този разказ… ей това е полирано съвършенство.
И непосредствено след него един разказ – „Сърцето спира без предупреждение“, който се плъзга по бръснача между черния хумор и трагизма по фин и деликатен начин, може да пише тази жена, да, чудя се защо не го прави по-често? 🙂 И краят, на когото е кръстен сборникът – „Убийството на Маргарет Тачър“, е добър, пипнат разказ.
Накратко – Хилари Мантел аха да ме изпусне като читател изобщо, и щях да загубя от това. В сборника има няколко изключителни разказа и те свидетелстват, че съм несправедлив към нея. Далеч съм от мисълта, че е „най-големият майстор на английска проза в наши дни“, както тръби задната корица – по дяволите, Дейвид Мичъл!!!, – но е добър, талантлив автор с буден поглед към света, която обаче за тъга ще бъде запомнена с приятни, но не чак толкова оригинални исторически романи, имали (не)сполуката да бъдат обсипани с критически дитирамби.
От същия автор
От същите жанрове
