Краткият срок на индивидуалния живот е подвеждащ. Всеки от нас е стар колкото цялото биологично дърво, а кръвообращенията ни са притоци в голямото море на неговата обща памет.
Не мога и не мога да разбера защо Дж. Г. Балард не се радва на заслужена популярност у нас, също както не мога да разбера защо пак и пак книгите на Чайна Миевил и Чък Паланюк се провалят. Прочетох с огромно удоволствие „Небостъргач“, впечатляващата история за разпада на цивилизацията в рамките на една сграда, а „Катастрофа“ ме впечатли с поетичния си език за обединяването на плътското с механичното. А вчера буквално излезе и „Удавеният свят“, спекулативна проза от висок калибър, която обединява горните две – и езикът е красив и описателен, и историята за връщането на човечеството към отминали ери – физически и ментално – е приковаваща. И нямаше как да не я прочета веднага, чакам я от момента, в който идеята за нейния превод дойде от Благой Иванов, отговорния редактор на книгата.
Понякога Керанс си преставяше как родословното дърво на човечеството системно се подрязва и се движи назад във времето, за да стигне в крайна сметка до точката, в която новите Адам и Ева ще се озоват сами в рая.
Балард ни запраща в недалечното бъдеще, където промени в Слънцето са развихрили глобално затопляне и са унищожили цивилизацията, свеждайки я до пет милиона души, криещи се около полярните шапки, където температурите са относително приемливи. Но цялото действие се развива в превърнатия в мрежа от джунгли и лагуни потопен Лондон, където научна експедиция събира никому ненужни вече данни, докато членовете ѝ се предават пред смазващата жега и пред зова на миналото, който подчинява сънищата им като „органичен спомен от праисторическите времена“. Главният герой, Керанс, е от тези, които се опитват да опазят здравия си разум, да разберат какво се случва с хората и на индивидуално, и на групово ниво, а предстоящите му абсурдни преживелици описват нагледно деволюцията на нашия вид. Защото сред потъналия град се появяват хищни ловци на съкровища (представете си сцени тип „Mad Max“, но сред тиня и хищни влечуги), а племенни ритуали отново се развихрят сред центъра на някогашната империя, над която слънцето не залязва. Над този обжарен свят слънцето в разлатата си форма все още залязва, но само за да даде кратък отдих на залеза на човечеството изобщо.
За тинестите брегове, искрящи като злато под пладнешкото слънце, едновременно враждебни и приканващи като изгубените и недостижими, но вечно зовящи брегове на вътреутробния рай.
„Удавеният свят“ е поетичен зов за внимание към климатичните промени, но и към умовете на хората, които не са пригодени за предизвикателствата на съвременния свят. Балард описва двете крайности на човешкото в екстремни обстоятелства – на пълно освобождаване от оковите на морала и закона, или на стриктно придържане към дисциплината на военното общество. Но това, което е прекрасно описано и в предговора на Мартин Еймис, и в интервюто с автора и неговата статия в края, е разпадането на индивидуалността и връщането на човека към праисторическите инстинкти, които дремят в мозъка и гените ни. Допълнени с пречупени лични спомени на автора от престоя му в японски лагер в честно наводняващия се Шанхай. По някакъв начин книгата ми напомняше на „Повелителят на мухите“ на Голдинг, но и на капитан Немо и неговото желание да скъса с човечеството и да живее по свои правила.