След „Свирепа зима“ и „Сатанинско лято“ напускаме сезонните заглавия на писателския дует Ким Фебер и Йени Фебер, но не и кървавите им сюжети. С „Удушвач“ те отварят нова страница и за двамата си главни герои – разследващите Юнкер и Кристиансен, всеки от които опознахме добре в предишните книги с всичките сложни драми и дилеми в личните им животи, които гарнират сложните и опасни разследвания, в които се оказват забъркани. В третата книга Юнкер дори получава възможност да започне нова любовна връзка, напук на неясното си здравословно състояние и нежелания развод, а за неговата колежка, над която все така е надвиснал кошмарът от миналото, предстои неочакван – ама наистина неочакван, направо зяпнах – обрат. Който обаче за мен е първият сюжетен пропуск в поредицата, за мен имаше много повече потенциал и за задълбаване на противопоставянето, и за плащане за сторените грехове, но нейсе – няма как да ви кажа повече, за съжаление, твърде ключов е този обрат.
Както и заглавието посочва, в Дания се развихря удушвач – за много кратко време три млади, независими, еманципирани жени, относително известни и популярни, са удушени, макар и с известни отлики при извършването на престъпленията. Това изправя на нокти полицията, разследването се следи от най-високите политически постове, а липсата на напредък увеличава напрежението ден след ден. Една следа свързва тези убийства с кърваво сбиване между араби и неонацисти, което завършва с труп, а основният заподозрян се оказва и брат на една от жертвите на серийния убиец – мюсюлманка, преследвана от семейството си заради отказа си да се омъжи за избрания от тях съпруг. Събитията се завъртат, когато Кристиянсен, разкъсвана от своята тайна, която не може да сподели никому, решава да вземе нещата в свои ръце, и да се опита да закове изрода, който е разрушил живота ѝ. Но това ще отведе в неочаквана, толкова неочаквана посока – а кой в крайна сметка убива жените, ще се окаже сякаш по-маловажно от обратите в живота на двамината главни разследващи.
Това си мислех, докато довършвах „Удушвач“ – че макар и други автори да използват този похват (Юси Адлер-Улсен е типичен пример), да акцентират на животите на разследващите, а криминалните загадки във всяка книга да са някак второстепенни, то тук това сякаш мина една невидима граница и в крайна сметка голямата финална сцена всъщност се оказа сякаш просто скърпена, антагонистът не получи истинска мотивация, нито реална дълбочина, а наглед изключителната му предвидливост накрая беше сведена до чиста проба немарливост. Или поне аз така го разчетох, навярно още под разочарованието от онзи голям обрат, за който ви загатнах по-горе, и за който все така ни думица не мога да кажа. Но пък ми е интересно накъде ще поемат двамината автори в следващите излезли части от поредицата – ще почакам и ще видя.