Мрак, лед, ужас. Само с тия три неща Дан Симънс изгражда история, която се разпростира през цялата ширина между откривателското приключение, митологичното фентъзи, борбата за оцеляване и жанровия хорър. Той е написал мащабен опус, който отразява величавата борба на човешкия дух, жаден за откривателства, готов на всичко, за да оцелее – и неговата безпомощност в сблъсъка с природата, непокоримата. И все пак, дори когато чудовище броди в нескончаемата нощ отвън, взимайки жертва след жертва, същинският враг на човека е себеподобният му, както винаги е било.
„Ужас“ е много различна книга от всички, с които Симънс е познат у нас – тетралогията „Хиперион“, „Илион“ и „Олимп“, „Лешояди“, „Песента на Кали“. Тя се основава на истински събития – в средата на XIX век експедицията на сър Джон Франклин се втурва в ледените простори на Арктика… и никога повече не се чува нищо за нея. 128 души изчезват безследно, а данните за тяхната съдба са повече от оскъдни. Стъпвайки на тази почти легендарна история, Симънс изгражда мащабен сюжет, който е едновременно е почти документалистичен в пунктуалността, с която той отразява последните месеци живот на членовете на експедицията (с неизбежните ретроспекции, които изграждат плътни образи, чиято смърт чакаш с горчиво разбиране), така и се издига над реалността с въвеждането на митологично чудовище, наречен от моряците Ужаса, което систематично сее страх и жъне смърт сред екипажа. Сковани в леда, двата кораба „Ужас“ и „Еребус“, са едновременно затвор и спасително убежище за двата екипажа – оцеляването им зависи обаче от това дали ще ги напуснат или не.
Страница след страница Симънс опитва бруталната битка с постоянните минусови температури, измервани в десетки градуси под нулата, липсата на прясна храна, развалените консерви, дупките в леда, които трябва да пробиват всеки ден заради противопожарните правила. Животът на корабите е описан до последния ужасяващ детайл: всяко нещо, дори най-елементарното, е сложно и опасно, съществуваш натъпкан с десетки други вмирисани човешки същества, храниш се еднообразно и в малки количества… и това е само в началото, когато всичко още изглежда наред. Малко по малко проблемите започват да се натрупват и наистина неуловимото чудовище, което всява ужас, грабвайки жертва след жертва, не е най-страшното – порциите намаляват, идва скорбутът, назрява бунт, със стопяването на надеждата за избавление идват отчаянието и превръщането на хора в животни. Напускането на обречените кораби, сграбчени в гибелната прегръдка на леда, и втурването в неизвестния хаос от ледени полета, тороси и дупки, преследването на спасението с всички сили, докато животите на моряците гаснат един след друг… драмата е безмилостна, абсурдна, просто не можех да разбера какво още движи още тези хора, срещу които се е обърнала цялата вселена.
„Ужас“ силно ми напомни на великите романи и разкази на Джек Лондон, посветени на борбата за живот сред полярните райони. Симънс предава цялото отчаяние, което може да обземе човека, и цялата надежда, колкото и имагинерна да е тя, която е способен да таи. Моряците се борят до последния си дъх за оцеляване – някои от тях извършват подвизи, достойно за древногръцки митологични герои, други се сриват до дъното на животинското, минават отвъд въобразимите прагове на тая тънка обвивка на цивилизоваността и дават пълна воля на инстинктите си за оцеляване на всяка цена. И тогава чудовището, Ужаса, изглежда почти разбираемо в мисията си да избие всички, да заличи всяка следа от съществуването на тези хора от лицето на земята.
Не мога да предам истински как впримчва тази книга, как ден след ден живееш в алтернативната й реалност и всичко в реалния живот внезапно започва да изглежда лесно и преодолимо. Потънали в полярната нощ, постоянно гладни, изтощени, смразени от паниката, тези хора онагледяват всичко, на което е способен човекът – от невъзможни наглед подвизи до най-долни низости. От абсолютния триумф на човешкия дух – дори лице в лице с неизбежната ужасяваща смърт – до загубата на разсъдък и причиняването на зло в безмерни количества.
„Ужас“ е величав опус, който ще остане един от върховете на жанра си без съмнение. В протежение на книгата си мислех, че чудовището дори не е нужно, природата сама по себе си и природата на самите хората бяха по-ужасяващи и достатъчни за изграждане на шедьовър. Чак в края, когато Симънс обръща цялото действие с главата надолу и същността на Ужаса лъсва, тогава вече разбрах защо е нужно да има заплаха, която се движи по ръба на реалността. Тогава усетих, че тази книга ще се препрочита пак и пак. Няма как иначе да прозра истинската й същност, която е като айсберг – виждаме повърхността, но в дълбините се крие същността му.
Това е книгата, която бележи един от върховете на поредицата „Magica“, воглаве с излязлата наскоро „Морелси“ на Чайна Миевил. И тепърва още такива предстоят.
