Макар на корицата да има само едно име, че и отзад информацията е единствено за „Уморените коне ги убиват, нали?“, томчето съдържа още два страхотни романа на Хорас Маккой – „Прости се с утрешния ден“ и „Саванът няма джобове“. Събрани на едно място, трите творби допълват екзистенциалната си философия, предават си щафетата в градиращите морални избори и в крайна сметка надграждат хуманистичното си внушение – ей таквиз глупости мога доста да пиша, но това едва ли има особен смисъл, особено когато иде реч за модерни класики, които са издавани и четени доволно (вероятно повече хора ги свързват с филмите, нормално).
„Уморените коне ги убиват, нали?“ ми допадна по начин, подобен на „Гроздовете на гнева“ и „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек, макар да му липсва известна дълбочина на героите. Вместо да задълбава в животите им, Маккой хваща двама души на улицата, сред пейзаж от нищета и тихо отчаяние, и ги хвърля в бляскавия и почти истеричен свят на танцов маратон, който по някакъв жесток начин ми приличаше на „Дългата разходка“ на Кинг. Затворени в абсурдна реалност, с постоянно променящи се правила и предизвикателства, двамата герои трябва просто да оцелеят, мечтаейки за времето, когато ще са вън от оковите – Маккой поддържа темпото високо и за мен този кратък роман има точно нужните съставки, за да внуши падението в човешкото и какво прави бедността и липсата на житейски възможности (или пък неумението да бъдат създавани и реализирани). Продължавам да се чудя защо авторът започва с края – да, така започваш неусетно да търсиш следите, които отвеждат до изстрела, но никога няма да разбера какво навярно унищожително силно впечатление би направила историята, ако краят беше неочакван. Не знам, наистина, сигурно има критически анализи на това решение, но нямам привичка да чета такива неща, предпочитам непосредствено да се срещам с книгите и авторовите решения.
Ръбато и гадно криминале, „Прости се с утрешния ден“ води в точно обратната посока – от измъкването от прангите към използването на свободата, допълнена с пълно усещане за безнаказаност и възможност за осъществяване на сложни комбинации. Тук краят беше неясен абсолютно през цялото време, допадна ми как Маккой тикаше героите си ту в една, ту в друга посока, точно както е в живота, не следваше една ясна линия, градираща или не, а им подаваше една възможност, после им я отнемаше, оставяше им възможност да се измъкнат, да избягат, да оцелеят и вътрешно, и физически, но ги оставяше да захвърлят тези лесни варианти. Вместо това героите затъват все по-дълбоко, куршумите са неизбежни и, по дяволите, жесток край, точно каквото е нужен, за да запечата книгата в главата на читателя.
„Саванът няма джобове“ за времето си сигурно е била напрегната, но за наши дни ми се стори твърде наивна и предвидима. При все това ми хареса страшно много заради стила на написване, заради дълбаенето във винаги укоримите отношения между бизнес и медии (дори и само чрез връвта на рекламата, на която може да се обеси всяка медия), или пък заради все пак вдъхновяващата на някакво ниво упоритост на главния герой да следва принципите си. В днешно време такива герои не са на мода, твърде черно-бели са, и си мисля все пак, че самият Маккой не успява съвсем да опише образа на Долан, лично аз така и не разбрах откъде дойде това упорство в човек, който хич не е живял праведен живот досега. Да кажем, че преживява някакъв катарзис, значи да се измъкнем, слагайки прост етикет на нещо, което не разбираме защо и как действа, така си мисля. Разбунването на духовете е винаги благодатна тема, но идеята за самотния герой, защитаващ обществото от самото него и приетите негласно практики, ми е твърде рамбовско.
Радвам се, че „Бард“ направиха това преиздание и имах възможност да се запозная с още един автор, когото съм пропускал досега. Както и с „Едно сомбреро пада от небето“ на Бротиган, установявам колко силни американски автори си заслужават четенето, ще продължа да дълбая в тази посока, защото си заслужава.
От същите жанрове
