Идеята на „Underground Airlines„ („Подземни авиолинии“) се разполага в така любимата ми територия на алтернативната история. Бен Уинтърс рисува САЩ в наши дни, всичко си е реалистично, само с една дребна подробност – не е имало Гражданска война, робството все още съществува в няколко от южните щати. Три милиона чернокожи работят насила, а отношенията между робовладелските и останалите щати са доста сложни и объркани, но позакрепени законово по един или друг начин. Този срам определено влияе и на външните отношения на Щатите, но Уинтърс не отделя почти никакво внимание на темата, освен дребни споменавания на търговски санкции.
Главен герой е чернокожият Виктор, който е роден роб, но е успял да се измъкне и установи в северните щати. Там обаче има лошия късмет да попадне на мушката на властите, които го отвличат, поставят му чип за проследяване и след щателно обучение го заставят да работи като ловец на избягали роби – една бурмичка от жестока система, която съществува независимо от силно антагонистичното към робството обществено мнение. През неговите очи Уинтърс малко по малко гради една шизофренична реалност – южните щати вироглаво си пазят „традициите“, северните ги сочат с пръст, налагат им търговски ограничения, не потребяват стоки, произхождащи от тях, но все пак нищо не се променя. Съпротива срещу робството, разбира се, има – полулегендарната организация на „Подземните авиолинии“, за която се говори, че организира бягства от южните щати, и осигурява коридор за спасение в Канада, извън лапите на щатските власти.
Виктор помни всеки от избягалите роби, които е заловил под прикритието на цвета на кожата си и няколкото фалшиви самоличности, които ползва с лекота. Разкъсва се от угризения, а и в миналото му има рана, която не зараства. Новата му мисия обаче ще го поведе по път, който едновременно сочи надолу, към юга, откъдето измъкването е толкова трудно, и на север, към свободата, която жадува. Но преди това трябва да открие един беглец и тайнствен плик, който той е трябвало да изнесе от робовладелските щати, едно доказателство, което може да разлюлее привидното равновесие и да начене счупването на оковите.
Не знам дали е нарочно, но няма много емоция в книгата. Уинтърс пише равномерно и стегнато, всичко в неговия свят е сякаш по-безцветно от реалността, сякаш институционализираното робство хвърля сянка върху земята, хората, върху света. Виктор е центърът на книгата, той е събирателен образ на целия този въобразен кошмар – бивш роб, за кратко свободен, пак окован, но по различен начин, препитаващ се чрез улавяне на свои събратя по съдба… не е герой, който заобичваш, с който се идентифицираш, дори обратно – буди лесно ненавист. Но той може и иска да се бори, търси само своя шанс. Защото той и още милиони чернокожи нямат това – не им е оставено нищо. Робството в южните щати отдавна е надскочило камшиците и работата на полето – всичко е поставено на научна основа, механизирано, дори до работните си места робите са прекарвани под земята, за да не смущават живота на белокожите. Борба за свобода е имало, но бунтовете са стъпквани, а мерките за сигурност са железни, доказателство за което са трудностите при организиране на бягствата на север.
Интересно ми е какъв отзвук ще има тази толкова провокативна книга в САЩ.
От същите жанрове
