Два разказа, вписани така един в друг, че нямат начало и край, а взаимно преливат – самопораждат се и така до безкрая. А са отделени от векове уж. Това е „Уроборос“, змията, захапала опашката си като символ на безкрайността, книгата на Иво Георгиев. Единият разказ – днес, в Корсика, на една мултинационална туристическа обиколка, на която сякаш целият свят си дава среща; другата – далеч назад, през Средновековието, в приказката за сектата на джованалите, също възникнала на този прочут само с един възнисък човек с неутолима амбиция за власт, които в опита си да се отграничат от католическата вяра са изклани брутално и преследвани като бесни кучета в името на бога, който не позволява да бъде славен по различен начин. Нито да не се плащат данъци, разбира се.
Проклятието на модерния човек: да напише в Google думата, за която иска да научи повече – в случая „джованали“ – и да не излезе нищо. Нищичко. Стоиш и не вярваш на очите си. Реалността ти се е сринала в миг и осъзнаваш, че отвъд вездесъщата търсачка има още много други неща, които чакат да бъдат разкрити. И Иво Георгиев повежда точно в тази посока.
Няма да си кривя душата, съвременният разказ не ми допадна чак толкова, макар и да е преобладаващ в книгата. Преживелиците на туристите са изпълнени с доста разговори за света и живота, сред които има и интересни моменти, и много прасешки истории, има и доста наивни неща – но аз наистина не знам какво е да попаднеш в подобна пъстра мултинационална компания, та реално си нямам идея каква би била динамиката на взаимотношенията в подобна група.
Далеч по-интересна ми беше кратката история от миналото, в която джованалите се опитват да задържат собствен начин на живот и хвалене на бога си, но това им желание е скоростно посечено. Героят, едва оцелял, тръгва да странства, а размислите му са красиви, макар и горестни, мъдри и смирени. На едно място той прави равносметка на всичко, което му се е случило и резюмира:
Сигурен бях, че Бог в своето небесно царство горе се държи за корема от смях, като гледа как хората си пълнят главите с глупости и мислят само за власт и суета. Честно ви думам, не можех да се оправя сред многобройните католически ордени и техните разклонения. Това беше една истинска империя – могъща, богата и жестока, начело на която стоеше папата. Ненужно знание за мен и за джованалите, както е ненужно да се помни родословието на цар Давид или на който и да било друг цар.
Накратко: „Уроборос“ на Иво Георгиев е хубава, тиха, спокойна книга, която носи няколко приятни часа, без да блести с особен блясък – просто една добра идея, развита без бързане, без припиране и модерни литературни фокуси, а с мисъл за литературата в класическата й форма, разказваща интересни истории, под които прозира мисленето на времето и живеещите в него.
И остава въпросът – имало ли ги е, аджеба, тия джованали?
От същите жанрове
