Млади ми приятелю, светът е много по-голям от онова, което си представяш, или от написаното в твоите книги, както и от нарисуваното в картите.
Всеки читател много бързо ще разбере, че „Усмивката на Катерина, майката на Леонардо“ на Карло Вече определено не е от онези леки исторически романи, които на рояци излизат и се въртят основно около малко на брой теми. Това е мащабно историческо платно, на което един учен с талантливо и определено разточително перо се опитва да пресъздаде един изчезнал свят на кръстопът – точно преди падането на Константинопол, преди откриването на Америка, сред вечната сякаш битка между Запада и Изтока и люпилнята на народи и история, която е границата на техния сблъсък. Да, това е роман за Катерина, майката на Леонардо да Винчи, но в преобладаващата част от книгата тя е почти безгласна, притежание на други хора, един красив символ (в образа ѝ провидях този на Хубавата Елена, но и на Дева Мария, но за това – в края), движен от превратностите на съдбата към единственото, което наистина жадува – свободата.
Именно свобода, пълна и абсолютна, ѝ дарява Вече в началото, когато ни я представя като дъщеря на храбър вожд от Кавказ, където между върхове близнаци бил спрял кораба на Ной. Трябва да се уточни, че макар да стъпва на документи и добре обосновани догадки, все пак много от историята на Катерина е ако не изцяло измислена, то преимуществено художествено въобразена, да го кажем най-деликатно. Но сериозните проучвания на Вече в периода и териториите, през които тя трябва да е преминала, му позволяват да я постави в правдоподобна среда и да я свърже с конкретни исторически събития. Това е епоха на постоянни конфликти и сложни противоборства. Именно сред този свят откриваме това смело момиче, което се облича като момче, на което предстои да попадне в плен и да се окаже предавана от ръце на ръце, за да измине пътя си от една венецианска колония на Дон, през Константинопол, Венеция, та до Флоренция. Нейният лъкатушещ път е белязан от пръстен с името ѝ, появява се спасителен кораб, който също се казва „Катерина“, а в поредица от наситени с детайли глави Вече описва трансформацията на смелото момиче в покорно същество, което трябва да научи толкова много за чудатия свят, в който е попаднала. Мъжете, които си я предават, са реално съществували личности и авторът се основава на документи от периода за техните странствания и премеждия, като може да се каже, че основната тежест на сюжета се изнася именно от тях, от техните мисли, чувства и вълнения, от приключенията им, които стигат дори султанския град Фес в днешно Мароко.
Да записвам всичко, да записвам постоянно. Защото онова, което не запишеш, не съществува, не е реално.
Съдбата на момичето, както си я представя Вече, е белязана от добри хора, но и от неизбежните зложелатели – насилието се появява от нищото, убийството го следва, а това задвижва сюжета в нова посока. И все пак през цялото време робинята Катерина облагородява с присъствието си околните – тъй като ни я описва през чужди очи, Вече постоянно нашепва за нейния чар, присъствие, одухотвореност и дори благородство, които впечатляват всички, като същевременно я дарява и с таланта да рисува красиво. А нейде в средата на книгата, когато толкова много събития вече са се вихрили и бурите на времето са очукали младото момиче, се появява едно „нотариусче“ от село на име Винчи, който сами може да се досетите кой е. Отношенията им са драматични и трагични, изпълнени със страст, но и с раздяла и невъзможни препятствия, а сред всички предизвикателства най-страшна е сякаш чумата, която налага своя жесток отпечатък над това време.
Но най-голямото мъчение е предизвикано от друго: болестта ти взема душата и изгубваш човешкото си лице, способността да общуваш с останалите хора и да им помагаш в тяхното страдание, да се включиш в борбата с общия враг.
В края на романа вече тонът на автора се променя, става някак тържествен. Защото тук някъде се появява синът, който наричаната и Мария Катерина е призвана да роди (символиката е ясна), именуват го на светеца Свети Леонардо ди Нобла, защото той „освобождава от робство, сваля оковите, проявява висше милосрърдие към страдащите хора“. Тук Вече сякаш дори няма нужда от документи, той има нужда от изкупление, от прошка, от благословия ако не свише, то от хората, които могат да повеляват над други хора – или да ги освобождават от тази черна съдба. Или както пише авторът в края: „Може би силата на любовта накрая триумфира над всичко: както над човешките закони и религиозните догми, така и над веригите на робството.“
Честно казано,през цялото време си мислех колко по-интересно за мен самия би било да прочета историческо изследване за Катерина, в което да се отличат твърдите факти от предположенията – нейният живот е определено драматичен и може много да се разсъждава как личността ѝ се е отразила на характера на Леонардо. Вместо това Карло Вече е написал роман в архаизиран стил, който определено не се чете леко, изпълнен е с патос и пламенни слова, с много политика, войни и проповеди, а начина му на изразяване навярно все пак се основават на документите, които има за хората, от чието име разказва своята полуизмислена история.
Но ако например погледнем на романа като отдаване на почит към Майката изобщо, тогава мисля, че ще имаме по-правдив поглед, има нещо лично в излиянията на Вече, което ясно отвежда към извора на вдъхновението му – не конкретно епохата, а символиката на раждането на един нов свят от една робиня от далечни земи, на един от най-големите гений на Запада от жена, родом от Изтока. А може би и всичко това са само фантазии, подобни на тези на Вече – вълнуващи, но ефимерни.
От същия жанр
