Покрай романите на Лора Лазар си изградих вкус към подобни четива, а няколко мои приятели се изказаха много ласкаво за „Усмивката на кучето“ на Димана Трънкова. Започнах книгата по пътя към родния Видин, но четенето се проточи неочаквано дълго и в следващите дни. Книгата се прицелва да бъде солиден трилър с археологическа насоченост, в който са намесени сериен убиец, ритуални садизми, тракийската митология, иманярски страсти – и не на последно място привлекателна изглежда разчупената сюжетна линия с американски журналист, доброволен заврян зет при родителите на българската си съпруга, и нашенка с интелектуален чар, с която се забъркват в опасна каша.
За съжаление обаче в романа съзрях твърде много недостатъци и макар да останах очарован от лъчезарността на Димана при кратката ни среща, няма да ѝ правя лошата услуга да ги премълча. Тя определено има талант, умение да преде увлекателен сюжет и да го обогатява и задълбочава с научни идеи и философско-религиозно-митологични концепции – но има още много да се желае в изграждането на дишащи герои и чисто криминалното скеле, които да накара читателя да бърчи вежди, да се напъва да прозре кой какъв е и в крайна сметка да ахва разбиращо, виждайки с нови очи трохите, които авторът е нахвърлял по предишните страници.
Джон, Емилия и Мая от началото до края ми останаха хора без лица, не изградих представа за тях, нямаше го миналото им, бяха твърде схематични – откриваме ги насред забъркването им в серията убийства, проследяваме ги изцяло през тази призма и ги оставяме да си продължат по пътя. Иначе забавната линия със зетьозавряността на Джон просто изчезна в един момент, а точно когато той започна да отсъства продължително и бракът му да скърца сериозно, би било нормално семейството на жена му да иска да се намеси, особено като са в къщата и виждат какво е положението. Самото разкриване на истината ми дойде като гръм от ясно небе – лошите седят и си разказват доброволно и подробно всичко, за което до момента не сме имали точно никакви податки. Не съм спец по кримките, но все пак очаквам да съм имал шанс да се досетя за това-онова, а не да знам кой е убиецът, защото животът му е разказан набързо в единствената линия, различна от основната. Така и не разбрах защо имаше брожение в редиците на антагонистите, нито как се получи тази малка революция. Не научих защо Юда свърши своето.
Плюсове книгата си има, но трябва пипване, за да станат неоспорими. Димана Трънкова притежава умението да пише, действието тече леко с чудесна зловеща атмосфера, където е нужна. Хареса ми добре замислената раздвоеност на главния герой, но пак е доста идеализиран – малко повече тъмнота в характера му биха го направили много интересен, поне за мен. Социалната критика към прехода не е нещо, което не сме чели досега, но е добре написана и развита, особено по линия на бизнеса с крадени културни ценности, иманярските набези, изкривеното чувство за чест в тия среди и не на последно място държавната абдикация от отговорност. За тези неща трябва да се пише и говори.
Далеч по-положителни мнения за книгата може да откриете в „Литературен гид“, „love big books and cannot lie“, „Lira.bg“.
От същите жанрове
