Корица: Мека

Година на изданието: 2010

Страници: 544

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

Два немалки тома с прекрасно оформление и само тъга, че не са с твърди корици. “Устоите на Земята” на Кен Фолет отдавна стоят на лавицата и мамят погледа ми и още в началото на отпуската поеха с мен към Видин, като, въпреки своите близо 1200 страници, почти не ме пуснаха от началото до края си. Величествен епос за построяването на величествена катедрала – XII век, Англия, разкъсвана от непрестанна гражданска война, а отделните васали на короната непрестанно сменят страните си според моментната ситуация. На фона на тази несигурност един приор иска да построи катедрала и да наложи божия закон на Земята. В лицето на майстор-строител той открива проводника на плана си, но срещу му са изправени тъмни сили в лицето на граф-узурпатор и епископ с неутолима жажда за власт. Заплита се битка, не по-малко сложна и опасна от тази на гражданската война около им…

Не, не може да се опише с думи просто това изключително двутомие. Велик епос, който е предопределен за класическо произведение и само тъга буди в мен фактът, че е издаден у нас едва през миналата година. Все едно, нишките, прострели се сред разказа, са ярки и силни, личностите са изключителни, а въпреки наглед религиозната тематика, бог по страниците липсва, което само прави романа още по-реален и невероятен. Още в увода Кен Фолет уточнява, че не е религиозен, но това не му пречи да е запленен от архитектурата на средновековните катедрали – едно от най-величавите и същевременно най-безсмислените проявления на човешкия гений. Да, те са изключителни и до ден днешен са спиращи дъха произведения на изкуството, но същевременно са и най-жестокото проявление на прахосване на труд, ресурси, на кръв и живот в името на нещо несъществуващо. И макар главният герой – приор Филип – да е изключително набожен и дори невъзприемчив към плътските изкушения, сам изпада в противоречие със себе си неведнъж, макар Фолет да не акцентира на това – например в момент, в който има огромна нужда от работници за катедралата, а няма пари да им плаща. Той решава да обяви, че работата на строежа опрощава грехове и стотици души дават малкото си свободно от тежък труд време за неговите стремления – вярвайки, че правят нещо за душите си. А всъщност работят ангария на църквата… Или начинът, по който използва една хитроумно направена статуя на Дева Мария, която при смяна на температурата кондензира влага около очите – Фолет елегантно вплита и обяснение на един от многото трикове, които църквата от векове използва за личното си облагодетелстване и поддържане на мистиката.

Но ще оставя това настрана. Приор Филип е един изключителен герой, въпреки сляпата си вяра и непрестанни съмнения дали е проводник на божията воля. Издигнал се от низините, след като майка му и баща му са убити от сляпата ярост на тържествуващи войници, той последователно прави всичко по силите си, за да издигне западащия Кингсбридж до едно от най-важните икономически и религиозни средища в средновековна Англия.

Да му построи катедрала се заема Том Строителя – мъж от желязо, който едва не умира от глад със семейството в гората, където обаче губи жена си и новороденото си дете. Бебето е отгледано от приор Филип, който е в неведение за неговия произход. Сред гората Том среща необикновената Елън, която има дете – Джак – от тайнствен французин, който увисва на бесилото още в началото на романа. Всъщност това бесило се полюшва в началото, друго се полюшва в края…

Вземи с безплатна доставка! Срещу Филип, Том и семейството му се възправя граф Уилям, олицетворение на сляпото зло. Сексуално извратено копеле, той трупа на плещите си десетилетия на грабежи, убийства, изнасилвания, скрит надеждно зад малката си армия, която предоставя ту на едната, ту на другата воюваща страна. В демоничните си кроежи той с нежелание е в непрекъснат съюз с епископ Уейлрън, който мечтае за неограничена власт и не подбира средства за това. Използвайки дадените му правомощия, той непрестанно поставя капани пред Филип и строежа на катедралата му, “опрощавайки” всички грехове на богобоязливия Уилям.

Десетилетия наред Доброто и Злото се вплитат в поредици от конфликти, докато катедралата малко по малко извисява своя ръст, строена първо от Том, а после от неговия наследник, който, преживял много под ударите на съдбата, съумява да я насочи в посоката на новото, на изключителното. И една сграда става символ на всичко красиво и достойно. На Човешкото, неподвластно на времето.

Подобно на “Изворът” на Айн Ранд, архитектурата и нейните завоевания са използвани като една зашеметяваща метафора на издигането на човешкия дух и стремежа към съвършенство. Но при Ранд Хауърд Роурк иска да строи заради самото строене, заради ползата от завършеното, заради съвършената му фунционалност, а в “Устоите на Земята” двама майстори строят заради мечтата си да съградят най-зашеметяващото творение на човешкия стремеж към бог. И двамата не са вярващи (за щастие), но в своите стремления показват най-величавите страни на човешкия гений, дори и впрегнат в една безсмислена по своята същност дейност. Да, приор Филип има своите съмнения – стотици заплащат с живота си, докато катедралата възвисява снага – но и за миг не подлага бога си на съмнение. Но това все пак е XII век – има още време до освобождението на човека от оковите му, както в края на романа е показано смиряването на сляпата абсолютистка кралска власт.

И накрая няколко думи, които не мога да оставя ненаписани, въпреки изключителното ми възхищение от “Студио Арт Лайн” заради смелостта да издадат тази книга. Не може подобен епос да бъде с “й” вместо “ѝ”, все пак е въпрос на точно 10 секунди да се оправи в In Design. Не може да има очебийни липси на долна отваряща кавичка – това например мога да си го позволявам тук – никога не ми се занимава да го оправям в ревютата си, – но не и в книга. Все пак във втория том това е поправено, но пък там има доста коректорски пропуски, които бият неприятно на очи. Това, разбира се, по никой начин не омаловажава качеството на книгата, но считам, че просто се налага да се изчистват подобни неща, което е фасулска работа с предпечатния софтуер.

Средновековен роман, в който бляскането на саби и проливането на кръв не липсват, но далеч не са на преден план. В който умът непрестанно надвива силата, въпреки нейното коварство и изменчивост. Роман, който те държи от първата до последната си страница, която затваря загадката, родила се в началото – Кен Фолет, популярен писател на трилъри, показва майсторство, което, използвано правилно, може да създава невероятен пълнокръвен сюжет. “Устоите на Земята” е от книгите, които не ти се иска да свършват, и създава в мен страхотни очаквания за “Крахът на титаните” – всъщност в момента, в който четете това, двата тома на последния ще бъдат вече прочетени, така че следващия петък ще научите и за тях.

Ревю има и в блога “Друсано мастило”.