Първата ми среща с Дейвид Мичъл в „Облакът Атлас“ бе като откровение – колцина са писателите, които могат да пишат в толкова различни жанрове в една-единствена творба, създавайки впечатляваща пирамида от преливащи един в друг животи? Но още повече заобичах автора заради историческата „Хилядите есени на Якоб де Зут“, а сетне годините чакане до епичната „Часовници от кости“ си заслужаваха със сигурност. Може би ще забележите, че пропуснах да спомена „Слейд Хаус“, но точно това му забягване към хоръра не ме впечатли чак толкова. Но нищо от горепосоченото не може да подготви читателя за музикалната вакханлия, която е „Утопия Авеню“ – още един жанров обрат от писател, който е доказал, че може… хм… всичко.
Интересно съвпадение се получи с „Утопията“ – преди излизането ѝ по кината се завъртя чудесният филм „Голата истина за група „Жигули“, а по случайност диск със саундтрака му попадна в колата ми. И след първото слушане последваха безброй други, може да са само шест, но до една са страхотни песни. И оцветиха неусетно и музиката на тази особена британска банда, която няма как да чуем, но Мичъл така е описал, че сякаш струи от страниците – само саундтрак липсва, за да стане „Утопия Авеню“ напълно реална. Както навярно вече ще да сте чули, защото много ми се щеше всички да чуят за тази книга, Дейвид Мичъл е написал роман за фиктивна група, които се появяват от нищото на музикалната сцена, завладяват я, забъркват се в куп страхотни истории и се разпадат внезапно, превръщайки се в легенда за ценители.. история не просто на добри музиканти, а на герои със собствени истории, които заслужават цели отделни книги, а сред тях са отгласите от другите романи на Мичъл, защото ако нещо той умее неподражаемо, то е да създава връзки между привидно различните си творби, и да гради истинска синергия от отделните части. Дори няма да ми повярвате как и защо се връщат хоролозите от „Часовниците“, нито какво прескачане се случва към „Хилядите есени“, а навярно и съм пропуснал много други препратки.
Тук са басистът Дийн Мос, с когото започва романа, който от първата страница те връща десетилетия назад и осъзнаваш, че Мичъл не просто е написал роман за музикална група – той е възкресил това време до най-дребните детайли, създал е от ония истински машини на времето, каквито единствено са романите, написани от истински творци, а не от просто сръчни занаятчии. Мос се е загубил сред мечтите си, предстои му пълно падение, преди да получи шанса, който толкова е чакал – да се обедини с две отломки от неуспели банди, китариста Джаспър де Зут и барабаниста Питър Грифин, и накрая вълшебната съставка: певицата Елф Холоуей, която носи своята драма и талант да пише песни, които да разплакват публиката. Главите в романа на Мичъл са именувани на песните в техните две издадени плочи, а проследяването на възхода им е сякаш си на първия ред на истинско шоу от времето, като музиката наистина е имала значение и е подпалвала революции. Защото в този период западният свят преживява своите революции и „Утопия Авеню“ са част от този яростен кипеж, воюват за своите идеали, борят се не просто за слава и признание, а за обичта на публиката, която да го обезсмърти – точно както безброй банди, част от които до наши дни пеем. Мичъл умело вмъква закачки с читателите, примерно споменава мимоходом „Дийп Пърпъл“ и героите му се чудят кои са пък тези новаци, а на други места направо като герои се появяват Дейвид Боуи (още силно непознат и още повече неразбран), Ленард Коен, Джанис Джоплин, Брайън Джоунс и много други.
Всеки от групата има своите проблеми и драми, които отразява в песните си, и с които се бори по време на възхода на бандата, която постепенно става звездна, особено покрай едни драми със закона в Италия. От малките клубове, където опасността да бъдат освиркани е винаги реална, до големите концерти, „Утопия Авеню“ се движат към лелеяните Съединени американски щати, където така жадуваното турне и спечелването на нови хиляди фенове всъщност постилат и и пътя към разпадането им – но всяко нещо с времето си. Дейвид Мичъл е създал истински опус, в който цената на славата е на практика всичко, наркотиците са навсякъде, а духът на времето влияе на музиката точно както музиката влияе на него.
Фактът, че нищичко не отбирам от музика, не ми позволява да оценя романа в неговата дълбочина и цялост – съзнавам това. Но пък не ми пречи да се доверя за него на най-добрите – преводачката Петя Петкова, редактора Владимир Молев, коректорката Кристина Димитрова и художника Дамян Дамянов, за да съм спокоен, че ще го получите в най-добрия възможен вид, пък да си го оцените сами така, както прецените. Но вън от всичко, просто съм щастлив, че автори като Мичъл продължават да излизат у нас – въпреки всичко.
