Първата ми среща с Джейн Харпър в „Сушата“ определено беше взривоопасна, в малкото градче се бяха натрупали прекалено много тайни, тясно свързани с главния герой агент Арън Фолк, който трябваше да се изправи срещу призраците от миналото и да преживее разкъсващата болка от кървавата жъртва в настоящето. Сега, във втория роман с него, „В дивата природа“, вече няма личен елемент, но отново смъртоносната австралийска природа взима своя дан.
Служители на голяма фирма поемат на тиймбилдинг сред дивото, разделени на мъже и жени. Мъжете благополучно преминават своя маршрут и зачакват нетърпеливо своите колежки. Но от пустошта с огромно закъснение се появяват ранени и в истерия четири, а не пет оцеленки. Една е изчезнала, а всички заедно са преживели кошмарни събития, които се разкриват малко по малко в протежение на романа. Започва бясно издирване, а надеждата изчезва малко по малко – мястото има лоша слава не само заради опасната природа, но и заради действал някога сериен убиец, за чийто син също се говори, че може да е поел по стъпките на баща си.
Арън Фолк е намесен тясно в разследването, защото изчезналата жена е била вербувана да вади вътрешна информация от формата, заподозряна в мащабни измами. Едно гласово съобщение на телефона му е единствената следа, а на място разследването не дава резултати и представа какво се е случило в двете групи. Малко по малко става ясно, че жените не са били в добри отношения, а след загубването си ненавистта помежду им е изкристализирала – липсата на храна и опасността за живота ги е изправила една срещу друга там, където би трябвало да си помагат. Намесват се и странични фактори от децата на служителите, които се забъркват в онлайн тормоз, и случаят става все по-неясен.
„В дивата пустош“ е история, която показва, че и корпоративният свят си е опасен, но дивата природа печели категорично, особено в Австралия. Както написах вече някъде, авторите от южния континент умело вплитат тази постоянна заплаха в книгите си, но винаги хората печелят борбата за най-смъртоносни твари – справка „55“ на Джеймс Деларги и „Плячка“ на Гейбриъл Бъргмоузър. Изненада ме липсата на връзка с миналото на Фолк в тази история, очаквах и тук да има такава линия, но в случая той си е просто разследващ, който трябва да разбере кой го лъже за случилото се в дивото. А причини да лъжат имат на практика всички.
