Очаквах с голямо нетърпение следващата книга на Тахир Шах. „Къщата на халифа“ искрено ме очарова и желанието да се върна в екзотичното Мароко, което през европейския му поглед е абсурдно красиво, чудно, гротескно-абсурдно до симпатичност най-сетне се осъществи. „В хиляда и една нощи“ получи мигновено преимущество пред всички книги, защото просто не мога да устоя на доза удоволствие, особено в петък вечер след поредната тежка седмица. Започнах и потънах, всичко си е както преди…
Мрачното начало от афганистански затвор бързо отминава, самият Шах само маркира случилото се, от което само по себе си би излязла тежка, разтърсваща книга за ужас отвъд предела на разбираемото. Но бягството от този ужас е точно в спомените за Къщата на халифа и живота в безумното от наша гледна точка Мароко. И се занизват спомен след спомен, пряко продължение на преживелиците от първата книга. Отново всичко се върти около къщата на къщите, отново налични са джинове и дори една вещица, веща в предсказанията, суеверията се вихрят като буреносни облаци, а самият Тахир Шах бива увлечен в една красива легенда – че всеки човек има собствена приказка, която трябва да издири и едва когато я открие, ще бъде в мир със себе си.
Ако извадим притчите, „В хиляда и една нощи“ не е много различна от „Къщата на халифа“, даже хич. Но като ги добавим, нещата стават по-особени, по-мистични и мъдрознайни. Аз лично не съм почитател на притчоразказвателната литература, която заля пазара в последните години, сигурно феновете на Хорхе потриват доволно ръце, ако четат това. Тахир Шах обилно се е възползвал от арабското народно творчество и е вмъкнал сред текста куп приказки от „Хиляда и една нощ“, различни притчи, в които нищо не е това, което изглежда на пръв поглед, както и изключително забавни анекдоти за местния вариант на Настрадин Ходжа. И се заточват едни търсения, едни пътешествия из пустинята – всичко, както си е редно.
Нека си го кажем директно – книгата си е повече от чудесна, хареса ми с една идея по-малко от първата, и то до голяма степен заради зариването на автора в местния фолклор. Другото, което не ми допадна, е това, че всеки по-възрастен човек, с когото авторът се среща, е мъдрец – къде са обикновените, неосенени с безкрайното познание хора? Внушението на Шах е също малко странно – че неграмотният човек, слушал безброй пъти притчите от арабската митология, е мъдрец и носител на знание, което е преимуществено пред цялата западна цивилизация и нейното печатно слово. Има го оня странен момент, в който книгата в ръцете ти те убеждава, че книгите са нещо не чак толкова важно и всъщност само устната традиция е носител на истинското знание. Ето един откъс :
„Способността да четем е нещо, с което много се гордеем. Публикуваме милиони книги всяка година и изпълваме огромни библиотеки с тях. Масовото образование, разбира се, доведе до ръст в писането. Колкото повече писмени текстове имаме в една стая, толкова по-ценна става тя за нас и смятаме, че сме много ерудирани, защото разполагаме с толкова четива. Свикнали сме да мислим, че колкото повече четем, толкова по-мъдри ставаме.
Баща ми казваше, че западният свят прекарва твърде много време в четене и твърде малко в разбиране.“
Убеден съм, че истината – както често се случва – е по средата, и двете традиции могат да съществуват и да се разиват заедно – както неграмотността не е условие да се наслаждаваш на устното творчество, така и книжната традиция не бива да задушава другите форми на предаване и усвояване на знания и познание за света и човека.
Вън от съдържанието на книгата – за съжаление, текстът е пълен с пунктуационни грешки, които на мен лично ми пречеха, свикнал съм да ги забелязвам и просто не можех да не се спъвам непрестанно. Определено се надявам младото издателство „Барака“ да обърнат сериозно внимание на този проблем, който разваля иначе доброто впечатление от чудесния автор, който имат.
Силно препоръчвам да прочетете „Къщата на халифа“, след нея неминуемо ще поискате още от Тахир Шах.
От същия автор
От същите жанрове
