“Във всичко, което прочетох напоследък за детството на престъпници, дори и за масови убийци, никъде не можах да открия звяра, злото дете, което педагозите смятат, че трябва да възпитат и превърнат в „добро“. Навсякъде открих просто беззащитни деца, които са били малтретирани от възрастните в името на възпитанието и често в служба на висши идеали”.
Една от книгите, които ми се щеше да не съм прочитал – след нея трудно ще мога да повярвам, че има такова нещо като ползотворно възпитание и добър начин да отгледаш детето си, тема, която все пак малко по малко се промъква в съзнанието ми покрай всички дечурлига на приятели около мен.
Всъщност нямах никакво намерение да чета “В началото бе възпитанието” на Алис Милер. Причината основно беше, че книгата е за възпитание и е написана през 1980 г., макар и преиздадена наново през 2003 г. Мнението ми се пропука под думите на преводачката Жана Ценова, а когато започнах да работя по текста, стана неизбежно да не се зачитам в ред, параграф, страница и накрая глава. И зяпнах. Открих тъмна вселена на болка и жестокости, която знаех, че съществува, но не и как се е появила и как се развива. А корицата, която направи колежката… внушението е пълно.
Според Алис Милер класическите начини на възпитание на децата, често съчетани с религиозна интоксикация, травмират жестоко неукрепналите им съзнания. Наложената отгоре заповед родителите да бъдат обичани на всяка цена обаче стопира бунта и натрупаната негативност се скрива дълбоко, за да избие по-късно в живота по всякакъв зловещ начин, най-често чрез аналогично възпитание на собствените деца – с което кръгът на “черната педагогика” се затваря неумолимо. Авторката пише:
“…съзнанието на обществеността е все още много далече от разбирането, че онова, което се причинява на детето през първите години от живота му, неминуемо се връща върху цялото общество, че психозите, наркоманията, престъпността са кодиран израз на най-ранния опит”.
И още:
“Някогашните физическо осакатяване, експлоатация и преследване на детето, изглежда, през Новото време все повече се заменят от душевна жестокост, която освен това може да бъде мистифицирана с доброжелателната дума „възпитание“. Тъй като възпитанието при някои народи започва още в кърмаческа възраст, във фазата на симбиотична връзка между майка и дете, това ранно кондициониране гарантира, че истинското състояние на нещата едва ли би могло да бъде открито от детето. Заради зависимостта на детето от любовта на неговите родители за него и по-късно е невъзможно да осъзнае травматизиранията, които често през целия му живот остават скрити зад идеализиранията на родителите от първите години”.
В първата част на книгата Алис Милер разказва пространно и с много примери за наложената система на възпитание, пълна с извращения от наша гледна точка, която е била приемана за най-добрия начин за отглеждане на деца, които да добият вяра в бога и уважение към родителите. Тя посочва цитати от купища книги за възпитанието, които звучат като съставени от Светата Инквизиция и са използвани от напълно добронамерени родители десетилетия наред. Не мога да не посоча един кошмарен пример. Психоложката многократно посочва примери на хора с тежки психични отклонения, расли в уж “съвършени” семейства на професионални педагози и… свещеници.
“Бащата на описания от Фройд параноиден пациент Шребер пише към средата на ХІХ в. няколко книги за възпитанието, които са толкова популярни в Германия, че са издадени отчасти четиридесет пъти и са преведени на няколко езика. В тях винаги се подчертава, че с възпитанието на детето трябва да започнем колкото може по-рано, още през петия месец, ако искаме да се „освободим от бурена.
Проявяващите се с рев и плач настроения на малките следва да се разглеждат като първите опити, с които трябва да се докажат като годни духовно-възпитателските принципи… Ако сме се убедили, че не е налице никаква истинска потребност, никакво неприятно или болезнено състояние, никаква болест, можем да сме сигурни, че ревът е именно само израз на настроение, на каприз, първа проява на своенравието. Сега вече не бива както в началото да изчакваме, а трябва да противодействаме по един малко по-положителен начин: с бързо отклоняване на вниманието, сериозни думи, застрашителни жестове, похлопване по леглото…, или ако всичко това не помага – с естествено съответстващи, меки, но упорито повтарящи се през кратки паузи, телесно осезаеми предупреждения, докато детето се успокои или заспи…
Такава процедура е необходима само един път, най-много два пъти, и – човек е господар на детето завинаги. Отсега нататък е достатъчен един поглед, една дума, един-единствен застрашителен жест, за да реагира детето. Нека вземем предвид, че по този начин правим на самото дете най-голямото благодеяние, като му спестяваме много вредни за благополучието му часове на безпокойство и го освобождаваме от всички онези вътрешни душевадници, които освен това съвсем лесно порастват и се превръщат в сериозни и все по-трудни за овладяване врагове в живота”.
Но да не пропуснем и религиозната част:
“Библията бива цитирана и срещу най-естествените майчински пориви, които биват наричани маймунска любов.
Не е ли маймунска любов, когато глезят и милват детето по всякакви начини още от люлката? Вместо да привикнат детето от първия ден на неговото съществуване на земята да спазва реда и времето, в което да се наслаждава на храната си, и така да положат първите основи за умереност, търпение и – човешко щастие, те допускат маймунската им любов да бъде водена от плача на кърмачето. […]
Маймунската любов не може да бъде твърда, не може да забранява, да казва „не“ в името на истинското добро за детето, тя може само да казва „да“ в негова вреда; тя се оставя да бъде владяна от сляпото угаждане като от природен инстинкт, разрешава където те забраняват, снизходителна е където те наказват, позволява където би трябвало да откаже. Маймунската любов е лишена от всякакво ясно осъзнаване относно целта на възпитанието; тя е късогледа; иска да направи добро на детето, но избира погрешни средства; оставя се да бъде подмамвана от мигновени усещания, вместо да бъде ръководена от спокойна разсъдливост и обмисляне. Вместо тя да води детето, то подвежда нея”.
Втората част на книгата на Алис Милер е посветена на три ярки примера за хора, получили всички “прелести” на възпитанието и превърнали се в чудовища. Първата – Кристиане Ф. – се превръща в наркоманка и обръща срещу себе си цялата натрупана омраза към баща си. Няма как да не направя сравнение с трилогията “Милениум” на Ларшон и ужасяващото детство на асоциалната хакерка Лисбет Саландер.
Вторият пример е най-ярък – Адолф Хитлер и неговото детство са изследвани обстойно и Милер прави изумителни паралели с по-сетнешните му действия. Примерно научих, че в дома му е живеела психично болна леля, за чийто проблеми е било забранено да се говори. Според Милер 
този натрупан страх и недоумение лесно резултира в издадените от него заповеди за избиване на душевно болните, без самият Хитлер да съзнава откъде всъщност идва тази негова ненавист. В тази част в главата ми постоянно се въртяха както най-великият роман, който съм чел в живота си – “Доброжелателните” на Джонатан Лител, така и романът за детството на протофюрера на Норман Мейлър – “Замък в гората”, а също и и “Замъкът на шапкаря” на Кронин с демоничния Броуди, копие на Алоис.
Третият пример е за един убиец – Юрген Барч,
който до 20-тата си година убива по неописуемо жесток начин четири деца. Неговата история вече просто изправя коси, честно, и няма книга, на която да ми припомни, освен нещо за Чикатило, което ми се върти в главата…
Освен трите водещи примера, Милер показва и много други драми, като посочва, че сред лидерите на Райха няма и един с детство, което да не е включвало строго и жестоко, религиозно възпитание. Примерно коменданта на Аушвиц Рудолф Хьос и Херман Гьоринг:
“Възпитанието на Рудолф Хьос в послушание от най-ранно детство също издържа на всички промени на времето. Баща му сигурно не го е възпитавал за комендант на Аушвиц, а като строг католик е предвиждал за него кариера на мисионер. Но той много рано му е втълпил принципа, че човек трябва винаги да слуша властите, каквото и да му поискат”.
Херман Гьоринг пък казва думи, които явно показват връзката между религиозното му възпитание и кариерата в НСГРП:
“Ако християнският католик е убеден, че папата е непогрешим във всички религиозни и нравствени неща, ние, националсоциалистите, заявяваме със същото най-дълбоко убеждение, че за нас и фюрерът е чисто и просто непогрешим във всички политически и други неща, които касаят националния и социалния интерес на народа… Благодат за Германия стана, че в Хитлер се извърши рядкото съчетание на най-силния логичен мислител и истински задълбочен философ със железния човек на делото, изключително твърд”.
В тази част на книгата Алис Милер доста убедително доказва, че възходът на Хитлер се дължи в огромна степен на класическото религиозно, основно насилствено възпитание, което от векове е считано за неоспорим начин едно дете да бъде подчинено и пречупено. В зряла възраст насилието (често и сексуално) в детството избива във всякакви извращения, съчетани с робско покорство и внушена страх от висшестоящите. И толкова по темата за невинността на религията за най-зловещите властници в човешката история.
“В началото бе възпитанието” е зловеща и мрачна книга, която обаче е безкрайно нужна. Всъщност за моя изненада доста хора ни писаха или се обадиха да питат дали ще преведем и други книги на Алис Милер, което показва, че авторката е позната у нас, дори и непревеждана досега.
Възпитанието на едно дете е нещо безкрайно сложно. И грешките тогава са често непоправими. Мисля, че го виждаме по улиците всеки ден.
От същите жанрове
