Не може да се каже, че съм фен на детските книги, заради които Роалд Дал има толкова много фенове – все се каня да попрочета някоя от тях, но след като преди време злослучих на „Семейство Тъпашки“, така и си останах с намерението. Отчитам, че това е грешка, ще я поправя рано или късно. Но да се докосна до разказите му „за възрастни“ си струваше – Дал е прекрасен разказвач, има деликатно умение да предава емоция и да открива красивото и в най-грозните времена, а на места ми напомняше на любимия ми Ромен Гари.
Сборникът „В полет към теб“ е сърцевината на тази книга, допълнена с още три разказа и две забавни басни. Именно от тях ще започна, защото в началото е една причудлива история в стила на Кафка и Дино Будзати – „Прасе“. Тя е еквивалентът на една игра, в която като малък не смеех да участвам, сигурно за добро – на един вече несъществуващ дунавски плаж (сега там е мостът) имаше вързана гума на дълго въже, прикачено за крайбрежно дърво. Смелчаците се залюляваха силно и отлитаха навътре, бухвайки се силно в дълбокото, а течението ги понасяше надолу с обичайната си ленива неумолимост. Точно така се почувствах в края на този разказ – не бях усетил силното залюляване и колко далеч точно съм отлетял. В тон с този разказ са и двата други, които не са включени във „В полет към теб“ – „Желанието“, наситен с детска сериозност, един от ония, които предават умело прямотата на сетивата в ония времена, когато всичко е сериозно и всичко е възможно; „Големият автоматичен съчинител“, хубава пародия на професионализацията на писателския занаят и издигането на чирашката сръчност над майсторската уникалност. Двете басни в края – „Принцесата и бракониерът“ и „Принцеса Мамалия“ – са чернохуморни вариации по класически мотиви, чудесен и свеж завършек на сборника са.
„Да улучим чувството в средата“, ако мога да перифразирам една любима поетеса (не дирете в Google, по-особено е положението), и да се насочеим към основата на този сборник – десетте военни разказа, разказващи за една война, която от крилете изглежда много различна от обичайния си образ на кални окопи и ръмжащи танкове. Тия разкази имат много малко общо с абсурдността на „Параграф 22“, но се родеят, както вече споменах, с някои на Ромен Гари, основно от автобиографичния му роман „Обещанието на зората“. Тук самолетите понякога са приземени, но хората не са никога. Смъртта е винаги наблизо, но дори и когато надеждата е изчезнала, от облаците може да се чуе мечтаният грохот на двигател. Роалд Дал представя и романтиката, и болката – и тази от загубата на приятел, и тази от жертвите на земята. Показва летците, които приключенстват не само във въздуха, но и докато обикалят бардаците. Но най-вече доминира самотата – защото всеки човек в самолета си е самотен, а всеки, който го чака, гледайки с болка към звездите, дваж повече. Тия разкази предават емоцията на липсата толкова нежно, почти като нещо нормално я обрисува – защото човек е самотен много повече, отколкото кратките мигове, когато е споделен и споделящ.
„В полет към теб“ е красив, топъл, тих сборник. Един от тия, които си струват четенето, без да блестят с изкуствена яркост.
От същите жанрове
