Минаха се къмто три месеца, откакто прочетох „В сянката на меча“ на Том Холанд и така и не се наканвах да седна да препиша, систематизирам и обхвана в смислен разказ десетките ми бележки по нея. Все пак пет-шест часа преписване от книга не ми е идеалът за делнична вечер или уикендово преживяване. И така и си стоеше книгата, редом с четената още миналата година „По-добрите ангели на човешката природа“ на Стивън Пинкър, за която се отнася точно същото. Но идва Базар на книгата и ми стана съвестно, че така и не мога смислено да ви препоръчам тези две изключителни книги, така че се стегнах и днес извадих всичко от Холанд, а в идните дни ще се заровя и в Пинкър.
Записките са налице… но смислен разказ не мога да изградя – историческото платно на Том Холанд е мащабно и много подробно, особено в историческото изследване на чудовищния сблъсък между Рим и Персия, в който се изковават условията за появата на исляма и арабската експанзия. Затова и по-скоро ще се оттегля и ще ви оставя с някои от ключивите места от книгата, като задължително имайте предвид, че някои може да са извадени от контекста си, защото са обусловени от ред други факти и условия. Но заключенията са недвусмислени.
Коранът, както и Библията, е претърпял еволюционна промяна (за Библията виж „Еволюцията на Бог“ на Робърт Райт и „Изгубените християнства“ на Барт Ърман), която често е била политически обусловена, а самият образ на Мухаммад е изграден около два века след смъртта му, също с цел да бъде използван за политически цели. Наясно съм как вярващите от коя да е религия приемат безпристрастния поглед към митовете и легендите им, но изследването на корените на съвременните масови делюзии ми е изключително интересно и се радвам, че сериозни книги по темата излизат у нас.
Започваме с дребно уточнение, което е важно, защото приемането на един текст за „свещен“, „непроменим“ и „издиктуван директно от Бог“ е удобно решение за проповедниците, но по никой начин не кореспондира с истината.
Един мюсюлмански учен от X в., Ибн Мудхаджид, сложил началото на нещо, което по-късно щяло да стане правило: че съществуват седем еднакво валидни кир’ат – „четения“ на Корана. Съвременният пироко възприеман възглед е, че единственият признат текст е установен едва през 1924 г. с публикуването в Кайро на едно издание на Корана, което впоследствие става универсален стандарт.
Холанд описва как противоречащи на този стандарт коранични текстове, открити в Сана, днешен Йемен, така и остават непубликувани и след кратко изследване е направено всичко възможно да бъдат забравени.
Още в началото на книгата авторът посочва, че амбицията му е да проследи как само за няколко века моделът на човешкото мислене се променя така трайно, че монотеизмът става не само привлекателна, но и единствена перспектива.
…независимо за какъв в действителност се е смятал Христос, християнската концепция за неговата мисия и божественост, както я представят повечето днешни Църкви, отразяват бурните политически процеси в Късната римска империя – старанието на епископи и императори да създадат вяра, която да обедини всички Божи народи. Независимо колко назад във времето се простират корените им, рамката на юдаизма и християнството е била моделирана през Късната античност.
Хадисите, запазените изказвания на Мухаммад, автентични ли са? Някои да. Други, навярно повечето – не. Холанд пише:
Накрая те (мюсюлмански учени) открито признали, че неизброимо количество хадиси са фалшифицирани; че халифи, правници и еретици са си ги измсуквали от пръстите, за да обслужват целите им; че много хадиси си противоречат помежду си… За ал-Бухари – най-умелият и прочут събирач на хадиси – се твърдяло, че е събрал 600 000 предполагаеми изказвания на Пророак и е отхвърлил почти 7225.
Важно е да се знае, че почти два века след смъртта на Мухаммад няма създаден нито един арабски труд, който да описва живота му, завоеванията на последователите му или развитието на религията. Няма. Всичко е изфабрикувано по-късно, когато е било необходимо създаването на такава легенда. А има и по-лошо – вероятно е имало написани неща, просто са били унищожени, защото не са пасвали на нуждите на времето:
Разбира се, никоя империя не може да бъде изградена в пълна тишина, но главното, което чуваме днес за основаването на халифата, са просто празни приказки; истории, разказвани векове по-късно и означаващи ако не нищо, то поне много малко. Гласовете на арабските воини, разчленили древните Персийска и Римска империи, на техните синове и внуци – да не говорим за тези на дъщерите и внучките им – били заглушени напълно и завинаги. Не са оцелели нито писма, нито речи, нито дневници, ако изобщо са били писани; нито една следа за това какво може да са мислели, чувствали или в какво може да са вярвали онези, които реално са живеил по времето, когато е бил основан халифатът.
Но защо? Може би затова:
Ибн Хашам силно набляга върху една възможност. Голяма част от онова, което предишните поколения били записали за Пророка, твърдо заявява той, било или невярно, или безполезно, или богохулно. „Неща, които е срамно да се обсъждат; въпроси, които биха оскърбили някои хора; както и сведения, за които ми беше казано, че не бива да се приемат за достоверни – пропуснах всичко това“. Залогът според набожната представа на Ибн Хашам не била просто репутацията му на уважаван историк, нито дори доброто му име на мюсюлманин, а нещо несравнимо по-ценно за него – вярата на душата му.
Но за да се проследи как възниква една религия, трябва да се види контекстът, в който тя се заражда:
Как е възможно да се обясни възникването на исляма, ако се разглежда само ислямът? Това, че мюсюлманската традиция приписва създаването на Корана и на Сунна на някакъв неграмотен мъж, живеещ в езически град насред пустинята, е проблем, а не решение… Близкото сходство между религията, станала известна като ислям, и смесицата от вери в Близкия изток през Късната античност предполага същото заключение (че ислямът произтича от тях – бел.моя). Безспорно, редът, установен от арабите през века, последвал хиджра, бил нещо ново. Но оригиналността не изчерпва нещата. Несъмнено прототип на ислямска империя, основанитя през VII век халифат бил нещо много – последната, върховната и най-дълго съществувала империя на Античността.
Холанд подробно разглежда историческата съдба на Йерусалим, в който се случват безкрайни религиозни сблъсъци и става свидетел на серия унижения на евреите, инициирани от римляните. Например Храмовият хълм би превърнат в сметище, за да им напомня миризмата на изпражнения и свински трупове къде им е мястото.
Обстойно е разгледано мястото, където верите са се смесвали, където са бягали сектантите и носителите на различното от официалното мнение – пустинята. Там границите не важали и лесно се смесвали предания и вярвания.
В зейналите пустини между Палестина и Месопотамия арабските племена вече не действали на наемни начала. Макар все още да се отдавали на любимите си удоволствия – отвличане в робство, крадене на добитък и нападения над кервани и погранични постове – те все по-често го правели от името на враждуващите суперсили. „За арабите и от двете страни – започнали да забелязват обезпокоените обитатели на Плодородния полумесец – войната между Персия и Рим всъщност е източник на огромни печалби.“
Самите сарацини, както започнали да наричат арабските воини, също показвали склонност към монотеизъм, дори някои автори ги причислявали като отклонили се от правия път евреи, защото практикували образявае, не ядели свинско и спазвали и други сходни с еврейските обичаи.
Том Холанд отделя нужното внимание на чумната епидемия, която пламва в средата на VI век, която помита империята. Тя освобождава пространство за множество племена-заселници:
До 600 г. огромно множество преселници – мухиджирун на арабски – се установили между Палестина и Хиджаз, региона от Арабия, опиращ до горната част на Червено море. Племена, напълно неизвестни на имперските власти само преди няколко десетилетия – джузам, амила и бали – сега се присъединявали към списъка с федерати… Безспорен бил фактът, че палестинските власти имали нужда от съюзници, които да охраняват една буферна зона от тяхно име… Грабливите номади може и да създавали неприятности, но изобщо не били толкова опасни, колкото Саанидите… Всички средства, които успявала да събере империята, продължавали да отиват за охраната ѝ.
Скоро след това обаче персите намерили как да нахлуят и стигнали чак до Ефес през 614 г., който подпалили. Година по-късно Сирия и Палестина принадлежали на шахиншаха, а четири години по-късно той бил господар и на Египет. По-късно обаче войната се обръща и Ираклий, впрегнал добре пропагандната мощ на религиозната вяра, надделява. Той се провъзгласява за воин на Христа в противовес на почитащите огъня перси. Но победата била по-близко до пирова, както скоро щяло да покаже началото на мощната арабска експанзия…
В провинциите, току-що опразнени от персийските си окупатори, белезите на разруха били повсевместни – в крепостите, сега почернели и с избити порти; в полята, гъмжащи от разбойници; в задръстените от бурени улици на опустошените градове. Изпепели, разграбени и обезлюдени, огромни части на империята тънели в нищета и забрава.
Малко по-натам Холанд чертае по-цялостната картина около 629 г., когато римляните си връщат контрола, описвайки пустинята като място, където среща си дават всички прокудени от градовете, защото не спазват официалната вяра – езичници и манихейци, юдеи, приели християнството, и християни, приели юдаизма, изобщо Арабия била наричана „люлка на ереси“.
Но да оставим за малко историята настрана и да разгледаме какво пише Холанд за Мухаммад и Корана.
Като се има предвид, че най-ранните биографи на Пророка са писали почти два века след смъртта му, до каква степен можем с основание да приемем тяхната теза, че през VII век Мека наистина е била място с изключително значение и финансови възможности – „Майката на селищата“?… В географските трудове, писани от съвременниците на Мухаммад – дипломати, географи или историци – най-забележителното по отношение на споменаването на града е крещящата липса на споменаването му. Дори в самия Коран името на Мека се среща само веднъж… Мека не се споменава и никъде в огромната по обем антична литература – абсолютно никъде.
Въпреки това самото изобилие от алюзии, отгласи и споменавания в Корана, които го обогатяват, без да го претрупват, почерпени от смайващо разнородни източници и все пак превърнати в нещо победоносни, несравнимо свойствени елементи, предполага, че Авраам и Моксей може би не са били единствените, от които Пророкът се е повлиял. От римска пропаганда до разкази за християнски светци, от отдавна изчезнали гностически евангелия до древни юдейски трактати – в Корана убедително са идентифицирани следи от всичко това… Някои биха отишли под-далеч и биха заявили, че самата представа за рая, поместена в Корана – отличаваща се с вечно млади виночерпци, хубави, „сякаш са скрити бисери“, които Вярващите получават като награда при възнасянето си на небето, и прелестни „красавици с големи очи“ – свети с древния блясък на прокудените гръцки и римски богове. В противен случай би изглеждало като поразително съвпадение, че Зевс, езическият господар на Олимп, е имал за виночерпец красив като бисер младеж и че царицата му Хера, покровителка на брака, се е славела с изкусително големите си очи.
Всъщност зороастризмът привнася много от обичаите си в новата религия – исляма: че вероотстъпниците трябва да бъдат екзекутирани, че молитвите трябва да бъдат произнасяни пет пъти дневно, както и че е особен белег на набожност да използваш четка за зъби. Коранът не подкрепял нито една от тези представи – адски мъки, а не екзекуция била съдбата, предвиждана за вероотстъпниците, честотата на молитвите бил определена на три пъти, а не на пет пъти на ден, докато за четки за зъби изобщо не се споменавало. Но външните влияния в крайна сметка победили, защото арабите допуснали подчинените народи да поемат тълкуването на нормите на собствета им религия:
Независимо дали предците им били военнопленници, зороастрийци или юдеи, улемите произхождали най-вече от жертви на заовеванията… Именно те, а не привидните им господари, били вече арбитри на Божията воля. Само за век смесицата от вярвания и доктрини, поддържани от банди напълно неграмотни пустинни воини, била трансформирана в религия на учените правници… Макар Сунна разпознаваемо да била продукт на мясото, от което произхождала – един свят, в който интелектуалци с правнческо мислене, изповядващи независимо коя вяра, отдавна се опитвали да очертаят Божията воля, – тя можела да се надява да просъществува единствено отричайки тези свои корени. Налагали се произходът на всеки хадис да бъде проследен до недрата на Арабия… независимо колко древна била някоя правна постаносвка, тя никога не можела да се издигне до закон, ако първо не се докажело, че произхожда от времето на Мухаммад. Като следствие Сунна била създадена на основата на парадокс – колкото повече иракските улеми, в желанието си да постигнат едно справедливо общество, черпели от невероятното наследство на онези, които в продължение на хилядолетия се били мъчили да постигнат същата цел, толкова повече отъждестявали източника на тази мъдрост с една гола и незначителна пустиня. Идеалното общество, учели те, било постигано на едно-единствено място в един-единствен исторически период – в Медина, по времето на Пророка.
Обратно към военните действия в по-късните десетилетия, които не мога да разгледам в детайли тук, но в книгата са налични, разпадането на римската власт е неудържим процес под ударите на арабските завоеватели. Но много по-важен процес тече отвътре сред тях.
През 685 или 686 г. един персийски управник изсякъл монета с революционно и съдбоносно послание. „Бисмалах Мухаммад расул Аллах – гласяло то. В името на Господ, Мухаммад е Божият пратеник.“ Потенциалът на този лозунг в онези кървави и смутни времена бил очевиден. Геният на Ибн аз-Зубайр се състоял в това, че успял да осъзнае, както много преди него го сторил Константин, че всеки владетел на велика империя, който си приписва Божието благоволение, трябва да се увери, че основите на това благоволение са здрави като скала… Само система от доктрини, която всички воюващи страни можели да приемат за автентична и низпослана от Господ, имала някакъв шанс да го постигне. Оттам и неоценимата стойност на примера на Пророка. Докато Константин в Никея по принуда разчитал на неспокойни и погрешими епископи да определят някое разклонение на избраната от него вяра за ортодоксално, Ибн аз-Зубайр открил един много по-надежден съдник, тъй като Мухаммад не само се бил представял за проводник на божественото откровени, но и бил безопасно мъртъв. Щом веднъж се докажело, че наистина е бил „Пратеник на Аллах“, всичко, което можело да му се припише, по необходимост щяло да бъде приемано от вярващите като истина, изпратена от небесата… Все по-ясно осъзнавайки потенциала му, Ибн аз-Зубайр и сподвижниците му още повече се заиграли с новото послание, че Мухаммад наистина е бил Божи пророк.
Какво се случва с християните, оказали се под властта на новите завоеватели… куриозно или не, оказали се подчинени на закони, изначално създадени от римските власти, за да държат юдеите на мястото им – забранено им е да обличат или да говорят като араби, да седят в присъствието на араби, да носят меч или да яздят върху седло.
И за накрая, споменат ли се българите, ще се запитат читателите – да, макар и по начин, който леко противоречи на патетиката на нашите учебници по история. Описвайки провала на обсадата на Константинопол, Холанд пише:
Когато коптските ескадрони от арабската флота били убедени да дезертират или когато варвари от север били подкупени да нападнат сухопътните сили на Маслама, забележителният успех на тези маневри убедил защитниците в благосклонността на небесата.
Толкова.
От същия жанр
