Доверете ми се. Цялата история е измислена, нагласена, фалшива. Изфабрикувана от някакви си хора, които си правят експеримента да заселват живот на други планети. Исторически източници. Археологически разкопки. Вкаменелости. Пещерни рисунки. Пирамиди. Велики географски открития. Йероглифи. Динозавърски кости. Хора, открили всичко това. Историци, писали за тези хора. Записки, доказващи съществуването на историците – всичко, от началото до края, е фалшификат.
Два или три пъти в последните седмици започвах и оставях „В тази книга всички умират“ на Бека Адамашвили, лятото не е от най-спокойните и все установявах, че не мога да се съсредоточа достатъчно дори за малкото на брой страници. Но в един момент освободих невронен капацитет и поех из това безспорно предизвикателно пътешествие, в което се отдава почит не просто на литературата и писателите, а на въображението изобщо като основно поле на човешката дейност. А дори не си правя грам илюзия, че съм разбрал книгата в детайли или съм отбелязал всички препратки, точно обратното, моето плъзване ще да е било само по повърхността на езеро, в което се крият още немалко лохнесови привидения.
Няма да влизам в излишни детайли, защото е практически невъзможно да се предадат лупингите на действието, в което Адамашвили запраща бедните си герои. Сред тях се отличава Мементо Мори, един истински пътешественик през времето и жанровете, който дълго време е извършвал най-благородната от всички битки с вятърни мелници – а именно да се опитва да спасява главни герои от това, което им е писано. Сега обаче, придружен от особен детектив, професор по археология и активистка, му се налага да се спасява по страниците на тази книга, в която авторът е решил да убие някого – и това е най-дребната главоблъсканица. Тази компания ще се срещне с куп писатели и техни герои, ще обиколи приказки и ще чепка техните основни мотиви, ще идат дори до бъдещето, ще се натъкнат на комикс, а по някое време ще се озоват дори на планетата на Малкия принц – и това е само пренебрежима част от всичко, което им се случва. Текстът бъка от постоянни препратки, често изречение след изречение, към различни творби, както и има изобилие от авторови бележки под линия, понякога полезни, понякога дообъркващи, а понякога самоизобличаващи се, като конкретно част от 42 (че коя друга) гласи: „Бележката под линия дава своя принос към увеличаващия се брой обяснителни думи и по този начин създава впечатлението, че четете интелигентен текст“.
Объркахте ли се? Добре, радвам се, значи поне малко сте усетили какъв ще да е сложният пъзел, който е конструирал Бека Адамашвили във „В тази книга всички умират“. Докато я четях, се сетих за още една книга на изд. „Парадокс“, в която си счупих зъбите – „Седмата функция на езика“ на Лоран Бине, тя просто ме надви в честен бой. В крайна сметка грузинската творба навярно би се понравила на хора със сериозни литературни познания, които могат да се движат в крак с автора и неговите многострадални герои. А може да погледнете на нея и като предизвикателство, или обратното, закачка или шега – и двете ми се струват възможни. А може и двете да са, както светлината е и частица, и вълна.
От същите жанрове
