Не бях подготвен за тази книга. Нито „Интервю с вампир“, нито трилогията „Напаст“ на Торо и Хоган, нито класическият Стокър – „Дракула“ или купищата други жанрови книги, за които съм писал тук, можеха да ме подготвят. Просто не очаквах такова чудо, което на някои страници да ме пленява неудържимо, на други да ме отвращава и обърква, на трети да ме кара да препрочитам разни мистични изстъпления в почуда… а в края да кипва кръвта в диви ритми. Еротичността на текста на някои места е хипнотична, а сексуалността пропива всяка страница, без да отдава дан на морал и някакви си норми – гръцките кръвосмесителни митове са скрити под тази вампирска вакханлия, а и не само те – келтските, египетските – Ан Райс смело е бръкнала в кацата с митовете и легендите и е черпила доволно.
Както написах на задната корица, „Вампирът Лестат“ е измъкване от задънената улица на „Интервю с вампир“, която като самостойна е чудесна, но не осигурява достатъчно пространство за продължение – Луи е твърде пасивен, твърде самодостатъчен и вглъбен, за да бъде понасян по още стотици страници. Лестат от първата книга обаче няма нищо, ама нищо общо с този в продължението, което дава генезис на следващите книги от Вампирските хроники. Този Лестат не е безчувствено чудовище, което живее, за да задоволява инстинктите си – и толкова, – без да споделя стремленията на младия Луи към изкуство и духовност. Той е различен и готов да руши прегради и табута, да бъде вихър, отнасящ традициите и помитащ суеверията, той е Злото за злите, той е Чудовище за чудовищата. Но няма да ви разкривам излишно от приключенията му, които го променят неуловимо страница след страница.
Този Лестат започва живота си като беден, огорчен и озлобен към семейството си и света благородник, чиято инициация е в полето в брутална битка с осем вълка. След тази кървава дан той вече не е същият и последвалата лудост и бягство в Париж, където се отдава на пагубните страсти на сцената и любовта, са само последното стъпало, преди да получи дара на безсмъртието от древен, мощен вампир-единак. Оттам той попада в един изкривен, безумен свят, приличащ на наркотична фантазия. Ан Райс отделя огромно внимание на душевността на Лестат и много по-малко на постъпките, на действията му. Тя го обследва методично и отвсякъде, изправя го през различни изпитания и предизвикателствя, кара го да поставя на кантар човешкото и вампирското. И никъде не дава точен отговор дали само едното може да надделее или всеки истински безсмъртен е една сложна, изменчива сплав.
Вампирът Лестат изпитва една след друга унищожителни страсти, на които не може да устои. Дали към стария си приятел с магическа цигулка, дали към инстинктивната си безумна любов към майка си или поредица от древни вампири, чието превъзходство го превръща в покорен роб без вериги. Чудни увлечения, едно от друго изпитващи границите на страстта.
Той иска да промени правилата на играта, защото XVIII век има нужда от ново вампирско Зло, лъскаво и смело, което не се крие из сокаците и не изпитва религиозен и ирационален страх от църкви и прилежащите атрибути, а смело и брутално се намесва като демиург на сцената, по която простосмъртните са само пионки. Страстта към изкуствата пронизва цялата книга – театърът, музиката, те са движещи сили на действието и създаването на Театъра на вампирите, новите, различни и открито-скрити пред света кръвопийци е логична стъпка, която дава някакво обяснение на събитията от първата част, разбира се.
„Интервю с вампир“ е показана по изцяло нов, различен начин, като Райс успява да защити както първата си книга, така и да ѝ даде един различен, по-плътен вкус.
А хилядолетни тайно го чакат и нищо, дори религията не остава пожалена от пренаписване под диктовката на наистина невероятното въображение на Райс – тя умело сбира зад две корици хилядолетията по страхотен начин.
Мога да изпиша още десетки страници за тази книга, но няма смисъл. Мощното ѝ рокаджийско начало, свирепият и буреносен, гръмотевичен край затварят в себе си много други времена и епохи. Имаше страници, които пиех стръвно, имаше мистични отклонения, които по принцип не са ми по вкуса, но знам, че допадат на много хора. Затова и книгата в крайна сметка оставя в мен не пълно възхищение, но със сигурност тръпка, че съм се докоснал до една оригинална и различна трактовка на вампирския мит. Факт, тази част свършва на най-интересното място, защото Райс продължава шоуто в „Кралицата на прокълнатите“, дано и тя получи шанса си да излезе на български, защото съм сигурен, че има още много неща – доста бъдещи чудеса бяха заложени само като намек сред този текст.
Държа да отбележа и че Комата за пореден път доказва майсторлъка си с един много труден текст, който изисква запазване на едно по-стихийно звучене, пренебрегване на стегнатите форми за изразяване на български език, допускане на повторения, които придават вкус на текста. Мисля, че се е получило впечатляващо.
–
Копирах си куп чудесни откъс от текста, но ще се огранича само до тези:
Зъбите ми се врязаха във връхчето на езика ми, докато усетих болката и вкуса на горещата кръв. После се наведох ниско и оставих кръвта да покапе на мънички лъскави капки върху устните ѝ. Очите ѝ се отвориха. Виолетовосини, искрящи, те се взряха в мен. Кръвта потече между разтворените ѝ устни и тя бавно издигна глава, за да посрещне целувката ми. Езикът ми проникна в нея. Устните ѝ бяха студени. И моите бяха студени. Ала кръвта бе гореща, и тя струеше помежду ни.
–
Имаше нещо вампирско в рок музиката. Тя сигурно е прозвучала свръхестествено дори на онези, които не вярват в свръхестественото. Говоря за начина, по който електричеството можеше да разтегля една-единствена нота цяла вечност; начинът, по който хармония можеше да се наслагва върху хармония, докато почувстваш как се разтваряш в звука. Така красноречиво изразяваше ужаса тази музика. Светът преди просто не я бе достигал под никаква форма.
–
– Луи, аз искам нещо да се случи, искам всичко да се случи! Искам всичко онова, което сме били, да се промени! Какво сме ние сега? Пиявици! Противни, потайни пиявици, чието съществуване няма оправдание! Старата романтика си е отишла. И затова, нека съществуването ни придобие нов смисъл! Жадувам за ярките прожектори тъй, както жадувам за кръв. Жадувам за божествената видимост! Жадувам за война!
–
Разбира се, не можем да знаем какво ще се случи, когато старата религия отмре напълно. Християнството се издигна от пепелта на езичеството само за да продължи съществуването на старата вяра под нова форма. Може би сега ще възникне нова религия. Може би без нея човекът ще изпадне в цинизъм и себичност, защото той действително има нужда от своите богове.
Ала може би ще се случи нещо още по-прекрасно: светът наистина ще тръгне напред, ще изостави всички богове и богини, всички дяволи и ангели. И в един такъв свят, Лестат, ние ще имаме още по-малко място отвсякога.
От същия автор
От същите жанрове
