Гор Видал рисува раждането на империя във „Вашингтон, окръг Колумбия“

   Още едно ревю, което съм пропуснал да прехвърля от Всичколандия:

   “Започвам да пиша за тази книга с леко недоволство. Очаквах повече, много повече, особено след великолепната публицистика на „Вечна война за вечен мир“, но литературната версия на раждането на американската империя ми се стори безинтересна и скучна.

    Историята. Гор Видал проследява няколко десетилетия от американската история – от 30-те до 60-те, – в които се фокусира върху скритите политици – тези, които губят изборите. Да, всички сме чували за Рузвелт, Труман и Айзенхауер, но никога не сме за загубилите. Видал вади на показ именно тях – опозицията, които пламенно вярват, че тези президенти са пагубни за държавата и са убедени, че могат да се справят по-добре.

   Основен персонаж е медийният магнат Блез, който контролира чрез вестниците си немалко гласоподаватели. Той е ярък противник на Рузвелт и подкрепя сенатор Бърдън Дей – един от малкото останали неподкупни законодатели. Неговата цел е президентския пост и в името на тази цел допуска да приеме рушвет, което ще му струва скъпо.

   До сенатора стои неговият секретар Клей Овърбъри, който има неустоима външност и успява да съблазни както дъщерята на Дей, така и тази на Блез – Инит, за която се жени. Клей също има амбиции за високи политически постове и отрано започва да изгражда образа си, кулминацията на което е фалшиво геройство по време на Втората световна война, надлежно раздухано от вестникарската империя на Блез.

   Като наблюдател синът на Блез – Питър – вижда как баща му изоставя всякаква обич към него и сестра му и пренасочва всичко към Клей и възможността той да стане президент, без значение от методите. Завъртат се вътрешни интриги, коварства и корупция, за да се стигне до сблъсък между Клей и Дей в края…

   Да, сюжетът е интересен и според това, което знам за Видал, е истинен в основните детайли. Мисля обаче, че в описвания свят на политическата върхушка така и не намерих герой, който да ми допадне, с който да се асоциирам – всички ми се струват схематични и елементарни, движени само от жаждата за власт, изключая сенатор Дей, който има и идеалистични подтици. Иначе от книгата могат да се научат немалко интересни факти, като например това, че всеки кандидат, спечелил политически пост, е длъжен да внася през първата си година цялата заплата в касата на подкрепилата го партия като благодарност.

   Чудно ми е каква е нашенската версия на тази практика…