Първата ми среща с Жозе Родригеш Душ Сантуш бе с хубавия исторически роман „Мъжът от Константинопол“. Но докато се наканя да прочета продължението му, „Милионерът в Лисабон“, излезе друг негов роман – „Ватиканът“, който взех веднагически. Но за съжаление още в началото трябва да кажа, че ударих на камък тук, направо не вярвах, че е същият автор, а също че и това е скорошен роман, едва от 2016 г. Мога да отдам част от причините, че това е осмата книга от поредицата за Томаш Нороня, от която има издадени няколко на български, така че контекст за героя определено ми липсваше.
Иначе трилърът е стандартен за жанра, който стана адски моден покрай глобалния възход на Дан Браун. Историкът Томаш Нороня се ровичка в подземията на Ватикана и е на ръба на огромно откритие – точно в този момент обаче не някой друг, а папата пожелава да се види с него. Причината: Нороня има репутация на човек, който може да води разследвания и да разкрива грижливо пазени тайни. А точно такава се крие зад стените на папския дворец – някой е нахлул през нощта, откраднал е важни документи и е оставил зловещо послание. Историкът се наема да разкрие какво се е случило – но скоро много по-важни събития ще отвлекат вниманието му. Както и това на целия свят.
Безпрецедентно покушение изправя на нокти вярващите – папата е отвлечен от Ислямска държава и броени часове го делят от показна екзекуция, която ще бъде предавана на живо по целия свят. Нороня и неговата красива помощничка се втурват в отчаяна надпревара с времето, като пътем той се оказва преследван и от властите – а заговорът става все по-оплетен и сложен, особено с намесването на старо пророчество, което гласи, че последният папа ще загине от насилствена смърт и след него и Рим ще рухне.
Познато, няма как, но пък наистина докарано до ръба на ужаса, което малко автори биха си позволили. Само дето сърцевината на романа е другаде – в гигантски финансови машинации и злоупотреби във Ватикана, абсолютно реални, както ясно е посочено и в книгата, и в подробните финални бележки. Сантуш нагазва в едно ужасяващо кално блато, което изобличава католическата църква като една от водещите мафиотски организации в света, истина, която не стига до съзнанието само на фанатичните вярващи, които не се влияят от факти и доказателства вече две хиляди години. И ако мога да му отдам чест за това, то начинът, по който поднася разкритията си, е абсурден – насред трескавата битка за спасение на папата, когато всяка секунда е ценна, се отделя време Нороня и неговата спътничка да изнасят дълги и предълги монолози за кражби в огромни размери, на сговаряне с италиански политици и мафиоти, на пране на пари и финансови измами от милионен и милиарден порядък. И възклицания и пак възклицания, много възклицания, които още в оригинал е трябвало да бъдат орязани солидно.
В крайна сметка „Ватиканът“ може би би имал повече стойност преди десетина години в разгара на манията по този тип романи, но в наши дни вече според мен е силно демоде. Положителната ми оценка е заради важната тема за лицемерието на църквата и огромните ѝ богатства при проповядването на страданието и бедността като ценности – но колцина ще се впечатлят от това, нали? Положително е и краткото време, в което се развива действието, но наистина онези безкрайни изложения за десетилетия на машинации просто стоят като кръпка на останалата част, убиват темпото и хвърлят в недоумение за действията на героите. Силно се надявам с другия исторически роман на Сантуш да оправя впечатлението си, но поне реших, че няма да чета другите от тази му трилърова поредица, не е моята бира определено.