Езиците не са просто съставени от думи. Те са модели за възприемане на света. Те са ключовете на цивилизацията. А това е знание, за което си струва да се убива.
Имах удоволствието да присъствам на момента, в който наградата за превод „Кръстан Дянков“ от фондация „Елизабет Костова“ бе връчена на Богдан Русев за работата му върху „Вавилон: Тайна история“ на Р. Ф. Куанг – книга, за която вече бях чувал добри думи и стана неизбежно да си я взема от панаира. Поставих я в купчината за празничните почивни дни, когато единствено мога да се отдам изцяло на подобни мащабни истории (компания ѝ правеше например „Лодкарят“ на Джъстин Кронин) и се оставих на фантазията на една писателка не просто с вроден и шлифован след това талант, но и с впечатляваща ерудиция и познания и в историята, и в лингвистиката. Само от такава комбинация би могъл да бъде изтъкан такъв роман, в който през призмата на малко фентъзи отстъпление от реалността – среброделието, при което отликите в превода на думи от различни езици превръщат сребърни кюлчета в магически артефакти, – всъщност се изследват колониалните завоевания на Британия както във военен, така и в чисто културен аспект. А последният е всъщност далеч по-дълготраен и следователно по-важен, дори може с лекота да бъде пренесен в реалността и в наши дни.
Историята се завърта около едно хлапе от Кантон, което губи семейството си при холерна епидемия, а на свой ред едва оцелява с малко магическа помощ от сребърен слитък, използван от пристигналия тъкмо навреме британски професор Ловел. Ученият, който пази грижливо немалко тайни, му дава името Робин Суифт и го отвежда със себе си в Лондон, като стоварва върху детето суров и тежък живот, изпълнен с учене на езици, който да го подготви за най-голямото предизвикателство – да постъпи в най-уважавания институт за превод към Оксфордския университет, наречен „Вавилон“. Там, на най-горните етажи на неизбежната към това име кула се пази най-важната тайна на света – магическата връзка между среброто и превода: „Поради факта, че преводът никога не може да бъде съвършен, неизбежните изкривявания – смисълът, който остава изгубен или преиначен по време на този преход, се улавят и след това се проявяват от среброто.“ Там Робин, досега „отчайващо самотен“ в чуждата култура около му, открива верен другар в лицето на Рами от Калкута, а скоро към тях двамата се присъединяват и момичетата Лети и Виктоар – „и четиримата се давеха в непознатото и видяха един в друг спасителен сал, и да се държат един за друг беше единственият начин да не потънат.“ Точно тук започва да се гради първата част, която определено впечатлява с размаха си.
Куанг поставя широка основа на литературната кула, която съгражда. През преживелиците на своите четирима герои тя описва една Великобритания, постигнала глобална доминация и с помощта на среброделието, а заявката е и за културно лидерство чрез езика, докато на студентите във Вавилонската кула се разправят красиви приказки като тази: „Преводът от незапомнени времена е посредник на мира. Преводът прави общуването възможно, а общуването на свой ред прави възможно съществуването на дипломацията, търговията и сътрудничеството между чужди народи, което носи богатство и успех на всички.“ Самата тъкан на преводаческото изкуство е изследвана с проникновеност по тези страници и макар да се тръгва от презумпцията, че „преводачите винаги са обвинявани в това, че не са верни на оригинала“, то в крайна сметка един учен трябва да посочи очевидното: „Ние никога няма да докоснем небето от тази смъртна земя, но невежеството ни не е безкрайно. Ние сме способни, посредство усъвършенстване на изкуството на превода, да постигнем онова, което човечеството е загубило във Вавилон.“ И чрез библейския мит Куанг поставя своите пионки по дъската – както четиримата толкова различни един от друг студенти, така и техните арогантни преподаватели, убедени в своята цивилизаторска мисия, която трябва да спаси света от собствените му заблуди (разбирайте чуждите култури), защото в крайна сметка: „Думите нямат никакъв смисъл, ако не присъства човек, способен да ги разбере.“ А именно тяхното разбиране в дълбочина е в основата на това чудато среброделие, което захранва могъществото на Великобритания и може да бъде заменено от всеки ресурс, заради който са се водили и се водят войни по света. И тази първа част на романа, макар и изпълнена с противоречия, с драматични събития, поява на тайно общество с революционни планове и загадки, свързани с някогашни студени във „Вавилон“, кулминира в това:
Четиримата станаха такива, каквито си мечтаеха да бъдат още от началото на първи курс – дистанцирани, гениални и изтощени до мозъка на костите си. Бяха окаяни. Не си доспиваха, не се хранеха достатъчно, учеха прекалено много и се чувстваха напълно откъснати от всичко, което не беше в Оксфорд или „Вавилон“. Не обръщаха внимание на живота във външния свят – живееха само в света на мисълта. И обожаваха този живот.
Романът сякаш ще се издига само към безкрайността, толкова умело Куанг рисува този мащабен и сложен свят, в който расовите, религиозните и културните различия са изразявани силно, а в крайна сметка и ксенофобията и идеята за предопределеното превъзходство на бялата раса надзъртат иззад всеки ъгъл. Но идва времето, когато четиримата започват да разкриват голямата истина, за която читателите отдавна ще са се досетили: „Тази кула – това място, където за пръв път се бяха почувствали така, все едно принадлежаха на нещо по-голямо – ги ценеше и обичаше само докато бяха живи и полезни, но всъщност изобщо не я беше грижа за тях. В края на краищата те не бяха нищо повече от съсъди за езика, който говореха.“ И оттук от широката основа на романа се тръгва към стремително развитие, което ме изненада – с едно пътуване до Кантон цялото темпо на романа се променя внезапно, а последващите събития ми изглеждаха не точно претупани, но определено много по-бегло нахвърляни, много по-резки в краските си, а един очакван бунт се превръща в странна война, която превръща университетското градче в много различно от онова място, което Куанг досега описваше с думи като тези: „Особено в безоблачни дни Оксфорд беше друг свят – с празни улици и смълчани камъни, над които се извисяваха кулите на града, като обещание за загадки и приключения в света на абстракциите, способен да погълне човек завинаги.“ Четиримата студенти сега са видели истинския свят, пред очите им се готви кървава баня, и вече не могат да поддържат академичната си страст – очаква ги истинска революция, която трябва да предизвика империята, напълно и необратимо зависима от среброделието. И тук може да се акцентира на иронията на Куанг, която пише за този бунт, че: „Разкри пълната зависимост на британците, които бяха изумително неспособни да се справят и с най-прости дейности като печенето на хляб или безопасносто придвижване от едно място на друго без думи, откраднати от други страни“, намеквайки доста очевидно за успехите на империята в присвояването на какво ли не от своите колонии.
Направихме града възможно най-зависим от Института. Проектирахме кюлчетата да издържат само по няколко седмици, вместо по цели месеци, защото поръчките за поддръжка носят пари. Това е цената на надуването на цените и изкуственото създаване на търсене. Всичко работи прекрасно, докато не спре.
Не искам и да има капка съмнение, че „Вавилон: Тайна история“ е впечатляваща книга, а Р. Ф. Куанг е вложила силен подтекст в цялото си вихрено приключение – просто моята лична преценка е, че първата част на книгата предполагаше много по-силно продължение, а не това странно и минорно приземяване, единственото, което ми хрумва, е че все пак това, за което се борят бунтовните студенти, е промяна на истинската история, такава, каквато се е случила. Но според мен е добре да се акцентира и на силните истории на всеки от героите, осоебно тази на момчето от Кантон, за когото Куанг пише още в началото нещо, което ме впечатли: „Робин погреба миналия си живот – не защото беше толкова ужасен, а защото единственият начин да оцелее беше да го изостави. Навлече английския си акцент като ново палто, оправи всичко възможно по себе си, за да му стане по мярка, и след няколко седмици вече го носеше с лекота и удобство.“ Точно това намятане на чуждата култура като палто е това, което тези гениални деца първо приемат с охота, а сетне отхвърлят, преди различията помежду им внезапно да се окажат много повече от приликите. В крайна сметка арката на образа на Робин може да се сведе и до борбата на сина да заслужи уважението на баща си, може да поеме към един от най-познатите гръцки митове (няма да кажа кой, за да не разкрия нещо ключово), а в крайна сметка и на борбата на Давид срещу Голиат в една различна форма.
Мното отгласи има в тая книга, повечето класически, но си мислех колко ми напомня в спокойния и овладян стил на „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ на Сузана Кларк, а в задълбаването на тънкостите на превода и езиците изобщо на изключителната „Посланическото градче“ на Чайна Миевил. Този роман носи в себе си толкова светове, колкото и езици, и ми е чудно как бих го прочел, ако бях гражданин на някоя от държавите, които в наши дни празнуват най-популярния общ празник на планетата – деня на независимостта от Великобритания (това го прочетох някъде, не бих си заложил главата, че е напълно вярно). Искам да поздравя Богдан Русев за чудесния и никак нелек превод, но и за важните бележки под линия, в които обяснява детайли, които инак определено биха ми убягнали. И искам да завърша с още един изключително поетичен цитат от книгата:
Езикът беше просто разлика. Хиляди различни начини за виждане, за действие в света. Не: хиляди светове в един. А преводът – необходимо, колкото и да беше напразно, усилие да се пътува между тях.
Още по темата
