Всеки друг знаеше, че като не един голям град, и София беше готова да глътне новодошлия и да го направи себе си, с рой дреболии и всекидневни грижи, с възможности за бърза печалба, с борса за насъщния, с шумните си, никнещи като гъби кафе-шантани, пазарища, клюки, дребни интриги и по някоя и друга грешна, но сладка любов.
Талантлив разказвач е Петър Тушков (че и чудесен преводач тоже) и за това може да свидетелства дори само романа му „Отдел „И“, за която написах, че е „криминално-шпионска история в една съвсем леко отместена от реалността соц-обстановка към края на 50-те години у нас. И както и да ви звучи това, книгата е ясна и неопровержима заявка за смело настъпление на нещо ново, нещо качествено различно и адски привлекателно.“ А сега той се завръща с още една алтернативно-исторична книга – „Вазев, 1887“, за която мога да кажа само един негатив – че е твърде кратка, но вярвам, че ще прочетем и следващите ѝ части.
В тази причудлива, но така реалистична история българо-сръбската война не върви добре, София е вече пет месеца под статична сръбско-австрйска обсада, а същински важното сражение е обсадата на Видин, за което никой не знае как се развива. Подбудителите на войната, руснаците, пък са дебаркирали в Русе, но „не желаят да напредват, а само разговарят се по дипломатически канали с австрийците и гледат доволно сеира на сърбите“. Животът в столицата продължава да тече, нищо че пред портите има готов да настъпи враг, но скоро всичко ще се промени из основи – защото обсаждащите най-сетне са решили да навлязат в незащитения град, а към княжеския дворец и властта се е запътил австриецът капитан Ото фон Хаупт. И първата му работа е да покани големците на бал…
Точно за този изпълнен с неясноти бал най-неочаквана покана получава и главният герой на романа, пламенният журналист, писател и поет Йоан Вазев, който сипе огън и жупел за неправдите, които вижда, от страниците на столичния вестник „Глашатай“, докато скритом къта любовта си по красивата щерка на собственика на вестника – Венера Добронравна. Точно този смел младеж ще се окаже в епицентъра на драматични събития, след като светското събитие се оказва прицелна точка на рискован план за изхвърляне на сърбите и австрийците от столицата, а бурните събития ще го въвлекат в сблъсък с мистериозния Шрайбер, уж адютант на австрийския кандидат за софийски градоначалник, но всъщност същество като че от друг свят.
Не е Вазов името ми, а Вазев. Вазев, както у вазе е грешката, драги ми Дрехарски, че слушате, а не чуете, че гледате, а не видите!…
Йоан Вазев обаче не е Иван Вазов – Тушков създава образа и с мисъл за другия голям публицист на епохата – Захарий Стоянов, за което ясно свидетелства и податка от последните страници, където се обсъжда книгата на Вазев „Записки из едно българско възрождение“. Въоръжен с нужните дълбоки познания за епохата, отдавайки почит към тези знакови личности, с осмислен и вкусен език, във „Вазев, 1887“ Тушков гради едно вълнуващо приключение в реалност, която изглежда напълно понятна и възможна, макар да се сблъсква с историческата… отчасти. Този роман е вълнуващо възпяване на град, на епоха, на нрави и на едно минало, което все още живее в нас с всичките си крамоли и противоречия. Определено ми се искаше тази история да е много по-дълга, но и в този си вид тази кратка повест отново свидетелста за огромния талант на Петър Тушков, за мен лично той може да застане редом и до Милен Русков, и до напусналия ни тази година Христо Карастоянов, има много литература в него, много отличаващи се от всичко писано у нас истории, които определено ми се иска да прочета.
От същия автор
Още по темата
