Бунтът на малцината във „Вечната нощ“ на Торо и Хоган

„This is the end. My only friend, the end.“ Doors звучаха в главата ми в края на „Вечната нощ“, последната книга от трилогията „Напаст“ на Гиймермо дел Торо и Чък Хоган, отпочната със „Заразата“ и „Падението“. Жанрово пиршество, в което каквито и да е дълбини са в общи линии ненужни – всичко се случва пред очите ти, директна вакханлия на действието и внушението, дълбаещо в най-първичните страхове – кръвта като символ и източник на сила.

След безумния и апокалиптичен край на втората част, третата започва минорно. Пестеливо, на една няколко стегнати страници, Торо и Хоган описват поробеното човечество, смазано под вампирското тържество. Властта на кръвопийците е наложена с обичайните методи на всяко завоевание в историята, а масата покорно приема новия хомот. Човеците вече са възобновяем ресурс, а ферми за отглеждане на хора изникват навсякъде. Всичко е свършило. Забуленото слънце е далеч, а смъртта е твърде близо.

Вече познатите герои сега са станали плъхове – ролите са разменени. Под постоянна угроза, те търсят начин да се противопоставят на Господаря (баш вампира), както и да използват древната книга Occido Lumen, за да открият къде е родното му място, за да го унищожат – класическият изход за всеки автор, който се чуди как да се отърве от могъщ вампир, срещу когото нищо друго вече не би помогнало. Разбира се, екшънът е непрестанен, вампирите мрат на купчини около главните герои, които пътем са разкъсвани и от личните си драми, наченати от първите две книги. Накратко – третата книга фактически не предлага нищо ново спрямо предните две, по-скоро един предопределен завършек без опит да се търсят нови посоки.

Силно ме издразни поредното вмъкване на библейски мотиви с падаща звезда и разни архангели, но явно всички американски автори са заразени от този вирус или аудиторията им го изисква, нямам идея. Абсолютно ненужно е на действието, макар това, което става падаща звезда, да си заслужава. Краят идва сякаш от нищото, внезапно събитията се втурват неудържимо и… накрая остава едно разочарование, поне за мен доста постно, бързо и лесно стана всичко… като на филм. Сякаш Торо и Хоган вече са бързали да приключат и не са доизпипали нещата, както примерно във втората книга, която си остава мой личен фаворит.

Ясно е, че който е чел първите книги, няма да пропусне и тази. Определено съм поразочарован от края, но размахът на „Заразата“ и особено „Падението“ наистина запрати нещата отвъд възможностите да продължи възходящото развитие – в общи линии двамата автори май трябваше да взривят цялата планета, за да изненадат читателя в края.

Силно се надявам трилогията да бъде направена на филм – но един, не поредица, за да се синтезира всичко добро на едно място в една експлозивна смес от адреналин и кървища, както си заслужава.

За мен това е една от наистина силните вампирски поредици в класическата трактовка на мита, макар и допълнен с пълния контрол, който имат изходящите вампири над подопечните си. В това е и основната разлика между Торо/Хоган и Ан Райс, която в „Интервю с вампир“ и „Вампирът Лестат“ залага много повече на бунта на превърнатите срещу собствения си вид, а не срещу хората.