Жанр: Драма, Исторически

Издателство:

Автор: Джон льо Каре

Оригинално заглавие: The Constant Gardener, 2001.

Преводач: Боян Дамянов

Корица: Николай Пекарев, мека.

Година на изданието: 2023

Страници: 536

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Ozone.bg

Чувстваше се като пометен от ураган, а доколкото бе чувал, ураганите връхлитаха, нанасяха щети, от които понякога страдаха и невинни хора, и след това утихваха… Бе имал многобройни любовни връзки и се надяваше да има още доста, но само при условие, че партньорките му са в състояние да запазят здравия си разум и да не се поддават на коварството на страстите. Нещо повече: той се боеше от нейната вяра, тъй като беше завършен песимист и не вярваше в нищо. Не вярваше нито в човешката природа, нито в Бог, нито в бъдещето и в никакъв случай в универсалната сила на любовта.

Не мисля, че съм чел коя да е книга на Джон льо Каре, като цяло не съм фен на шпионските трилъри, изключая тези на Даниъл Силва, но и те са скорошна страст. Всъщност свързвам автора единствено с това, че преди години неуспешно издадох една според мен чудесна книга на сина му – Ник Харкауей и „Машина за ангели“. Обаче по непонятна причина енигматичното заглавие „Вечният градинар“ ми бе познато, все така нямам представа защо. И щом видях, че излиза в ново издание, си наумих, че трябва да я прочета. Съдейки по корицата, очаквах драматична колониална любовна история на фона на екзотични пейзажи… и точно това получих, но по много различен от очакваното начин.

Действието започва угнетяващо – младата и красива Теса Куейл е убита жестоко дълбоко в кенийската провинция, а нейният придружител с неясен статут на твърде близък приятел, чернокожия д-р Блум, е безследно изчезнал. Жестоката новина се стоварва изневиделица върху нейния съпруг, Джъстийн Куейл, който е дипломат в британската мисия в столицата Найроби. С вещина Каре проследява първите часове и дни след трагедията и как тя се отразява както на покрусения мъж, така и на всички около него, които трескаво се опитват да предвидят как това престъпление ще се отрази на отношенията между двете държави. Фината ирония на автора не може да бъде подмината – той ни въвежда в студенокръвен свят, в който всичко е политика, животът дори на една относително високопоставена в йерархията бяла жена няма стойност, да не говорим за този на милионите анонимни местни жители. Колониалното мислене определено още властва сред коридорите на дипломатическата мисия, а убийството на Теса слага началото на непредсказуема поредица от събития, която ще преобърне този подреден и дори умъртвен като хербарий свят, в който новината за смъртта ѝ се разглежда редом с присмеха, че е изневерявала открито на мъжа си с един чернокож, та бил той и белгиец.

Неслучайно правя препратка към колекциите от изсушени растения. В центъра на сюжета от началото до края е един мъж, който обожава своята градина, в която единствено влага своите страсти. В началния цитат се описва точно същносттта на Джъстин Куейл, този красив, но суров мъж, който е срещнал едно младо момиче, позволил ѝ е за кратко да го отнесе като ураган от привичния му начин на живот, но след това я е опитомил и неволно оставил беззащитна пред света. Двамата са живели в нещо, което удачно на едно място в книгата е наречено „брачен апартейд“, а дори и съпруг на Теса, Джъстин изобщо не знае и не разбира какво се случва с нея, какви страховити тайни разкрива тя и защо се оказва на прицела на жестоки чудовища. Както сам той казва за себе си: „В моята професия заученото невежество е доведено до висша форма на изкуство.“ И той е сред най-добрите в това изкуство.

Точно този мъж, чистокръвен джентълмен и безстрастен официален представител на Англия сред държава, белязана от мизерия и безкрайни страдания, се оказва на кръстопът в своя живот. Джон льо Каре ни повежда редом с него на отчаяно бягство от всичко, в което досега се е клел, с обич ни разказва и за неговото минало, когато поне за кратко той е бил различен – тогава, когато е срещнал ранената още тогава от живота Теса. Тогава онзи невярващ в нищо песимист за кратко е бил друг: „Беше се превърнал в забавен обожател на едно красиво момиче, изпълняващ всеки неин каприз и желание. И същевременно бе неин закрилник, нейната сигурна опора, боготворящия я по-възрастен градинар със сламена шапка.“ Сега той бавно осъзнава, че сред неговата обичана градина точно Теса е била най-красивото цвете, което той не е могъл да опази. В крайна сметка може само да търси този, който му я е отнел. И единственият начин да го направи, е да се превърне в нея и да стигне до момента, в който нейната борба ще стане и негова, както дословно пише Каре.

„Вечният градинар“ е наистина книга за любов. Но за една много различна от тази, която корицата предполага. От една страна, тя е за любовта на една жена към Кения и нейните страдащи жители, подложени на истински издевателства и беззащитни жертви на вечната алчност за пари. От друга, тя е за любовта на един мъж към жена, която е имал, но не е познавал, и който, търсейки какво е правела тя, докато той усърдно е криел главата си в пясъка, се влюбва отново, този път истински, в нея, до степен, че тя става плът от неговата плът сякаш, превръща се сам малко по малко в нея. Книгата има много силно начало и още по-силен край, в средата обаче увисва доста сериозно, когато Каре за кратко я превръща в нещо като приключенски трилър за разследване на криминалните деяния и мащабните измами на две фармацевтични компании, готови на всичко в името на печалбите си. Тук книгата е неубедителна и твърде разхвърляна и е добре, че в крайна сметка писателят осъзнава, че истинската му история е в душата на неговия главен герой. Само мога да догаждам как чудесният актьор Ралф Файнс се превъплъщава в ролята на този първоначално презрян, а след това все по-трогателен образ на мъж, който става беглец не само от професията си, от началниците си, от държавата си, но и най-вече от самия себе си.

Защото точно там, в това бягство, той открива себе си. И жената, която е обичал.