Рядко намирам време за класики в напрегнатия ми делник, изпълнен с нови книги (освен ако не работя по някое преиздание с твърда корица, каквито толкова обичам), особено през ноември и в предпанаирната лудост. Но две книги в един глас ме призоваха да посегна към Франсис Скот Фицджералд – „Геният“ на А. Скот Бърг и „Да четеш Лолита в Техеран“ на Азар Нафизи – и мигом си набавих „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“. Зачетох се в първата… и да, шампанско в кристална чаша се материализира сякаш пред мен и отпих сладостно. Песен е тая книга, първо весела, неангажираща мелодия, а сетне вгорчаваща, тъжна балада, та до разкъсващия край на блуса в края. Как се леят тия страници пенливи, как ромоли гласът на Фицджералд… нарочно си взех изданието на „Фама“, защото очаквах, че ще е с добър, пивък като старо вино превод от преди десетилетия, но всъщност се оказа, че греша – Павел Боянов е отличен с поощрителна награда за млад преводач от Съюза на преводачите в България през 2013 г. за тази си работа. И определено има защо.
Никакъв пламък, никаква прелест не могат да се мерят с призрачното въжделение, което човек е способен да скъта в сърцето си.
Не, няма да преразказвам сюжета, нито ще се мъча да кажа нещо различно от казаното през десетилетията от излизането на книгата. Само ще изразя почудата си, че тази книга така и не постига популярност в своето време и Фицджералд така и не доживява да види нейния успех, нейното обезсмъртяване. За съществуването на тази книга заслуга има и редакторът му Макс Пъркинс и вече разбирам по-добре защо той толкова непоколебимо поддържа своя приятел Скот през бурните драми в живота му, през бавното му, мъчително писане, толкова противоположно на хилядистраничната стихия на неговия колега Томас Улф. Разбирам по-добре колко трудно е било за Фицджералд да напише тези прекрасни страници и да не срещне разбиране за тях, да не получи дори частица от признанието, което те заслужават. Никой не е пророк в собствената си страна – и собственото си време, може би трябва да добавим. Не си правя илюзии, че всяка велика книга получава заслужена слава в крайна сметка – колко ли такива са забравени, колко ли са ненаписани по една или друга причина. Но тази е успяла да надмогне забравата на дните.
Знаел, че щом целуне тази девойка и завинаги венчае неизразимите си мечтания за мимолетния ѝ дъх, умът му вече няма неуморно да сътворява като ума на Бога.
Всъщност не знам дали героите на Фицджералд са наистина представителни за епохата си, или самата тежест на книги като „Великият Гетсби“ са оформили нашата представа за епохата около тях. Този празен, но звънък живот, тези прахоснически игри на забави… но и любовта, която не изтлява с времето. Дали Дейзи може да бъде простена, дали може да бъде разбрана, за себе си не намерих отговор. В това е чарът на книги като тази – те прескачат времето с универсалното си послание и с качеството си да разказват на всеки читател различна история. За мен историята бе лична. И за всички, които я обичат, ще да е била такава – но по уникален, свиден начин.
И да, хубаво е, че книгата не е излязла под заглавието “Трималхион в Уест Ег” или „Гетсби със златната шапка“ – и се надявам у нас да излизат повече книги, които разказват за създаването на великите книги и писателите, редакторите, издателите от тези времена. Защото тия истории за историите, които ни вълнуват, са важни.
От същия автор
От същите жанрове
