Все още нито един вещер не е умрял от старост, в леглото си, диктувайки завещанието си. Нито един… Знам, че ще умра в някаква смърдяща на мърша яма, разкъсан от грифон, ламя или мантикор. Но не искам да умирам на война, защото това не е моята война.
Завещеря ми на езика, както би казала Пипи Дългото чорапче, ако се беше заела с поредицата на Анджей Сапковски. След „Последното желание“, „Меч на съдбата“ и „Сезонът на бурите“ се насочих и към „Кръвта на елфите“, първия роман от поредицата след двата начални сборника, които много ми харесаха. Вече бях чувал от фенове, че именно те са им любими, а после нещата не са така силни, но око да види – ръка да пипне. И съм съгласен – това трето приключение няма самостойност, а особено ме ядоса краят в нищото, бива ли така бе, Сапковски?
В тази част вещерът Гералт вече не е самотният горд войн, който броди из света и убива чудовища. Вече е бащинска фигура, а на грижите му е поверена Цири, детето на изненадата, наследница на един покорен трон и ключ към крехкото равновесие между хората и нилфгардците. Война се мъти на хоризонта и малцина от властимащите имат интерес да я спрат. Голяма част от „Кръвта на елфите“ обаче е посветена не на тия толкова интересни събития, а на обучението на Цири, което не движи особено сюжета – много приказки и обяснения е събрал Сапковски. Текстът си се лее, няма лъжа, но приключенията са кът, особено в сравнение с неспирните битки от предните книги.
Не ставам за войник и герой. Безумно ме е страх от болката, страх ме е да не бъда осакатен или убит и това не е единствената причина. Не можеш да накараш войника да не се страхува, но можеш да го въоръжиш с мотивация, която да му помогне да преодолее страха. А аз нямам такава мотивация. И не мога да имам. Аз съм вещер. Изкуствено създаден мутант. Убивам чудовища. За пари. Защитавам деца, ако родителите им ми платят. Ако ми платят нилфгардските родители, ще защитавам и нилфгардските деца. И дори целият свят да се разруши, в което не вярвам, ще убивам чудовища сред руините, докато някое от тях не убие мен. Това е моята съдба, моята мотивация, моят живот и моето отношение към света. Не съм ги избрал аз. Други са го направили вместо мен.
И все пак и тук Сапковски продължава да вдълбочава образа на Гералт. Вече ги няма опасните задачи, в които нехайно се забърква, няма ги страстите любовни, които толкова доминират в другите книги. Тук той е много по-смирен и вдълбочен в това, което намира за редно, и е приел, че не може да промени света, нито да го спре от полета му към самоубийство. Той вижда, че назрява война между хората и останалите разумни същества – и че кланета и пожарища са на хоризонта. И знае, че неговият вид, последните вещери, ще са на ничия страна и следователно врагове на всички. Дано в другите части това бъде развито добре, защото в „Кръвта на елфите“ не е.
