Обратно в света на Анджей Сапковски, който започнах да опознавам едва преди няколко месеца при излизането на новото издание на „Вещерът. Последното желание“. И нещата взеха да си идват на мястото. Първата част ми се стори твърде фрагментарна, не успя да ме слее с героя и да почувствам, че гледам през неговите очи. Е, с „Вещерът. Меч на съдбата“ това се промени, Сапковски малко по малко очовечава неговия образ, но без да предава неговата вещерска същност.
Втората част до голяма степен е книга за любов. Отново съградена от различни истории, те са пронизани от неспирния копнеж на Гералт към неговата магьосница и любима, отношенията с която са сложни и често взривоопасни (лесно мога да се позова на края на първата книга за доказателство). И всичко се свежда до предопределението (незнайно защо изведено като „съдба“ в заглавието) и че то просто не е достатъчно – че е нужно повече, за да бъде осъществено и двама души да бъдат заедно, без значение дали говорим за любов или за общо дело.
Защото знам: за да се свържат двама души, не е достатъчно само предопределението. Трябва да има нещо повече от него. Надсмивам се над такова предопределение, няма да го последвам като слепец, когото водят за ръката, неразбиращ и наивен.
Отново ще засегна накратко за какво се разказва в отделните истории, които съграждат „Меч на съдбата“ – първата е по темата за драконите и вещерската клетва да не ги закачат. Втората е за класически любовен триъгълник, в който едва ли сте очаквали да намерите Гералт от Ривия, но ето на, и вещерите не са опазени от любовни драми. Третата е градски сблъсък с многолики същества, които умеят не само да приемат чужди образи, но и самата им същност и умения. Четвъртата е трактовка на приказката за Малката русалка, но с доста повече кръв и една красива жена-бард за вкус, важна история за развиване образа на Лютичето. Петата се развива в Брокилон, гората, която дриадите отбранят свирепо и непреклонно от човешките домогвания. И накрая, едновременно затваряща тази книга и отваряща път към следващата, е последната история, в която Гералт ще трябва да се изправи срещу предопределението и да се реши може ли да му се противи, или не.
Не мога да отрека, че в края Сапковски ме трогна, сцената до камъка с имената на пожертвалите се магьосници бе наистина разтърсваща и е доказателство за развитието на неговия герой от мълчалив непоколебим храбрец с ясна ценностна система в разкъсван от съмнения и огорчения човек със своите слабости. Гералт е вещер, мутант с мисия да избива чудовища. Но емоциите му не са отгласи от някогашната човешка изначална същност, както го обвинява неговият съперник за сърцето на Йенефер. Те са си част от него и от неговата борба да бъде непоклатим в свят, който се мени непрестанно.
И само мога да гадая къде ще го отведат в следващите книги.
