Толкова бях слушал за тази поредица, но така и не ми попадна в ръцете през годините. Но ясно си спомням блясъка в очите на колегата Миро, когато предложи да направим ново издание на „Вещерът“ – и още тогава си реших, че ще се срещна с Анджей Сапковски най-сетне. Сетне присъствах и на рисуването на тази корица, но това е една отделна и дълга история. След излизането на книгата веднага си откраднах едно копие и потънах в този зловещ приказен свят. Очаквах бойно фентъзи тип Абъркромби, но сблъсъка на Гералт с прокълнатата стрига още в началото на стригата ми показа, че греша доста и че светът на вещера е по-особен.
Срещу пари убивам чудовища. Зверове, заплашващи хората. Страшилища, създадени чрез магии и заклинания от такива като теб. Но не и хора.
Ще маркирам накратко някои от приключенията на Гералт, едва ли мога да изненадам някого с проникновено разчепкване на книга и поредица с хиляди фенове у нас и милиони по света. Всъщност „Последното желание“ е повече сборник, отколкото роман, само общият главен герой обединява повествованието, но в крайна сметка всичко си идва на мястото. Гералт се натриса в дома на чудовище, което не е точно тип Звяра с богатата библиотека от приказката, записана от Братя Грим. След това идва сблъсък, заложник на който е цяло градче, а вещерът трябва да избира между приятелството и истината, без верен изход от ситуацията. Оттам се отива към едно странно пиршество, на което ролите са предварително разпределени, това, което ще се случи, е уточнено, но… не съвсем, особено когато се намесва старо проклятие. Следва наглед безобидна задача за изгонване на един дявол, но която прераства в нещо много повече – и среща със загиващия елфически народ, с които Гералт със сигурност ще си има още доста занимавки. И за накрая – сблъсък с магьосница, който увенчава цялата книга с най-тежката битка изобщо. И отваря път към любовта, която е нужна на всяко добро фентъзи и на всяка добра история изобщо.
Чисто удоволствие бе за мен „Вещерът. Последното желание“. Обичам ги тия мрачни фентъзи истории, в които няма скучно супердобро и банално суперзло, а всичко е в отсенки и променя ролята си. Хареса ми връзката с народните приказки и извъртането им по начин, който до голяма степен ги доближава до техния първообраз, а не захаросаните им дисни версии. От първата книга Гералт ми е повече енигматичен, отколкото симпатичен, Сапковски не дава много по отношение на неговите мисли и чувства, по-скоро от външните проявления на действията му може да се съди за моралния компас, който го води през свят, пълен с чудовища. И много от тях са двукраки и безобидни наглед.
