Като нов фен на Сапковски и неговия вещер Гералт от Ривия изпитвам известна боязън да се задълбавам в книгите – ясно ми е, че са отдавна пребродени, тълкувани, разнищвани… но ето че дойде чисто нова книга в тази вселена, която всички – и стари, и нови – фенове четем едновременно. И макар да съм прочел досега само „Последното желание“ и „Меч на съдбата“, смело посегнах към „Сезонът на бурите“, защото сведоющи твърдо ми казаха, че няма проблем и да не съм чел останалите пет издадени досега у нас (третата от които, „Кръвта на елфите“, ще бъде преиздадена до края на този месец). И се забавлявах доволно, както си е редно.
Гаралт продължава да прави това, което умее най-добре – да убива чудовища, а в този роман се доближава и до истината откъде се пръкват тия кошмарни мутанти и колко точно от тях са „произведени“. Това му откритие обаче идва на висока цена – той се забърква в поредица от проблеми, които начеват с това, че някой открадва двата му меча от стражата (о, тази стража!), при които ги е оставил на съхранение. Не стига това, а една дяволски красива магьосница му урежда да полежи в затвора. Всеки фен знае, че няма да се размине без доста сексуални подвизи (заради което намирам поредицата за силно ориентирана към тийнейджъри, честно казано), но и те излизат през носа на бедния Гералт, който е изпратен на поредица мисии, включващи демон, призован от невнимателен магьосник, който погромява малки селища, избивайки наред мъже, жени и деца, и поредния мащабен дворцов заговор, в който посмъртно не можеш да хванеш края кой какво крои, преди да е станало мътно и кърваво. А след му се налага да защити екипаж от глупаци, които убиват повереничката на една агуара, която владее какви ли не номера, за да залови провинилите се… и сега Гералт знае, че тя ще го намери. И е повече от ясно, че ще е преди края на книгата.
„Сезонът на бурите“ е изключително добро фентъзи в позната вселена. Приключенията следват едно след друго, дори се застъпват, а строгият морален кодекс на вещера Гералт го поставя непрестанно в неизгодно положение, но в крайна сметка пак той го вади сух от водата… понякога буквално. Сапковски залага на повече хумор от първите две книги, които познавам, тепърва ще видя как е спрямо останалите от поредицата. Но започвам да разбирам защо тези книги са превзели света и толкова фенове (да, и игрите имат голямо значение, знам), макар наглед да са с екзотични за англоезичните народи същества от славянската митология. Ясният черно-бял морал на Гералт е от друго време във фентъзито, но е още все така притегателно дилемите да са простички и да знаем кои са добри и кои – лоши.
