Пуцанье и тепаница до дупка, както биха казали хората от моя край. Това бих казал и аз, ако си бях там и трябваше да обясня с две думи за какво иде реч във „Ветеран“ на Гавин Смит, една от най-чаканите (поне за мен) книги в последните месеци. И тя е най-сетне тук в камуфлажното си одеяние – мащабна и изпълнена с толкова много насилие, че се чудя как книгата не се самоунищожава след четене.
Не може да се каже, че имам ясен афинитет към милитаристичната фантастика, например „Звездни рейнджъри“ на Хайнлайн адски ме разочарова, но пък „Вечната война“ на Холдеман беше чудесна контра на нея. „Ветеран“ клони именно към втората и точно в това е силата на книгата – под маската на бруталното действие и хвърчащите през цялото време куршуми, лазери, крайници и откъснати парчета броня и плът се прокарва силно внушение за гибелната посока, в която е поело човечеството. Както и в „Слепоглед“ на Питър Уотс, така и тук на преден план е границите на човешкото и къде то започва да се размива – дали промяната на физическо ниво променя и менталността и дали е възможно еволюирали по различен начин организми изобщо да намерят начин да комуникират помежду си, без това да бъде прието като взаимна агресия.
Главният герой е от тези, които запомняш, искаш или не. Джейкъб Дъглас е корав ветеран от войната с Тях – странни и неразбираеми извънземни, които с вещина избиват хора навсякъде, където могат. Войната тече от години с променлив успех, но човечеството сякаш започва да губи под натиска на зловещите им военни технологии. Но извънземните не са важни, хората са – и тази война води само до страдание за (почти) всички на синята планета.
Земята от бъдещето във „Ветеран“ е отвратително място – клоака, в която Ню Йорк е полунаводнен, цели области от планетата са радиоактивни, а голямата част от човечеството живее по законите на джунглата в оскотяваща мизерия. Ветераните също са в този кюп, особено такива като Джейкъб, който е бил водач на бунт срещу лицемерното политическо решение опасните ветерани от войните да бъдат затривани в космоса, за да не създават социално напрежение на родната планета.
Действието тече по две линии – едната в сегашно време през погледна на бившия военен, който е върнат на активна служба, след като извънземен агент преодолява планетарната отбрана и се инфилтрира; втората линия е описание на последната битка на Джейкъб, в който той и частта му са пратени на самоубийствена мисия с цел пленяване на извънземно. Двете действия постепенно се сумират в едно, след като ветеранът започва да открива очакваните мръсни ризи зад патетичните патриотични слова, а мисията му от откриване на извънземното и пречукването му се превръща в опазването и пренасянето на неговото съзнание в абсурдна компания – бивша проститутка, която претърпява шантава трансформация, Езичника – полудял хакер, който мечтае с помощта на чуждия разум да създаде нещо като електронен Бог, Балор – модифицирал тялото си като морско чудовище бивш военен, сега властник над контрабандистите в Ню Йорк, воина гуркха Рану, убиец от най-висока класа… и още такива типове за компания.
В книгата битките не спират от началото до края. Джейкъб го обстрелват, кълцат, бият, разчленяват, потрошават и всичко друго гадно, което се сетите – методично и брутално Гавин Смит стоварва ада върху него, позволявайки му милостиво да се позакърпи между битките само за да му причини нещо още по-болезнено. Бият го чуждите, бият го неговите, а пътем той пък изтрепва безброй типове, които се осмеляват да вдигнат оръжие срещу му. Не можеш да не му симпатизираш – той само иска да вегетира кротко до края на мизерния си, съсипан живот, вместо това трябва да бяга постоянно от преследващи го всемогъщи убийци в компания на хора, които в общи линии не харесва.
Признавам, по някое време битките ми дойдоха в повече, тоновете куршуми просто натежаваха прекомерно над самото действие. Може би ако бях ходил в казарма, щеше да ми е по-интересна тая част, но това е положението. Важното е, че Смит е вкарал и много повече от безкрайни битки между разнообразни по брой и вид военни, всички екипирани с мощни брони и още по-мощни оръжия.
„Ветеран“ е една от най-антимилитаристичните книги, които съм чел, като нея е и „Герои“ на Джо Абъркромби, сред калищата и кървавата сеч на която съм заседнал в момента. Описвайки войната без фалшивия блясък и лицемерния патос, тя е показана като най-ниската точка, до която стига човек – и до която неизбежно, винаги, човечеството стига, защото е в кръвта му. Дали помежду си, дали срещу извънземните – тези войници губят всичко човешко в себе си. Те не са променили само телата – те са променили мисленето си и същността си и това е добре показано през образа на злощастния ветеран, който, получавайки нечакания шанс за нещо красиво в живота си, усърдно го отблъсква.
Книгата има и продължение – War in Heaven, която се надявам да продължи приключенията на по-високо ниво, макар че краят на „Ветеран“ си беше напълно удовлетворителен – рязко разширяване на действието до космически мащаби, очаквана врътка в това кои са лоши и кои – добри, абсурдна мисия в сърцето на врага и всичко друго, което ще си прочетете сами.
Категорично най-добрата книга досега в серията „Галактики“ – и очакване за още по-яки неща.
От същия автор
От същите жанрове
