Чакай ме във вила „Инкогнито“, мила –
в „Инкогнито“ ще бъдеш сама.
Нека да живеем инкогнито, мила,
и така да излъжем смъртта.
Инкогнито ще живеем чудесно,
така че не питай „докога“.
Чакам те на място лесно,
с фалшив паспорт и малко трева.
Изчезналият просто е изчезнал –
не бяга, но със сигурност се крие.
Макар да е паркирал пред “Инкогнито”
никой не успя да го открие.
Аз… нямам си идея какво да напиша за тази книга. Честно. Затова ще разкажа история. Пък книгата ще се намести нейде там.
Всичко започна на един рожден ден – на високопочетаемата Стела от „БГ Книг@“, – която беше сбрала пъстра компания от чудноватковци и чудноватковки. Сред тях – баш чудак – Райчо Ангелов, който с патос прочете откъс от началото като подарък за рожденичката. А аз зяпнах – как пък баш това не съм чел? И си я набавих скоропостижно.
„Вила Инкогнито“ на Том Робинс започва се с едно тануки, спускащо се от небето, използвайки за парашут скротума си (вж. картинката за визуализация, тази е от приличните, но ви съветвам да видите и неприличните, прекрасни са). Това Тануки е по-особено, но няма да ви издавам излишно факти около личността му, освен че е прелъстител, пияница и просто не бива да му се позволява да създава семейство с жена от човешкия род. Резултатите от противното са подкрепящи тезата.
Два века по-късно сме нейде между Тайланд и Лаос, а Виетнамската война е тъкмо завършила. Трима американски солджъри – кой от кой по-голяма скица и със склонност към самоцелно философстване и бляскаво многознание – решават да пропуснат връщането в родината и се заселват сред местните, отдавайки се на забавна и доходоносна търговия с различни неща, основно наркотици. Там някъде се намесва и самата вила „Инкогнито“, издигната на почти невероятно място, достъпно само по въздух или чрез акробатически изпълнения върху въже през пропаст. Акробати доволно заради политическата воля на отричане на това упадъчно изкуство по тези ширини.
После – имаме политика, много политика, и то американска. Има и религия, пародия на политиката и пародия на религията. Има Азия, много Азия в произволни количества – пъстра, чудна, неразбираема – като историята за едни села, които се местят от планината в равнината и обратно заради едно красиво момиче. Което умира.
В общи линии мога да изпиша още неопределено количество думи за тази чуднотия, но няма смисъл. На моменти ме издразваше, после пак ме караше да се влюбвам в нея. Харесаха ми малките вътрешни истории. Хареса ми любовта, секса и всички други греховни неща, дори и малко проповедническото поведение на един от героите през зяпналите го във възхита местни – малко като Джубал Харшо го раздаваше. Малко като Царят, ако беше избрал да не се качи в онзи проклет камион и беше намерил начин да остане там, където властваше. Малко като герой, който не може да не те впечатли.
Полетите над пропасти рядко завършват добре. Дори и да имаш тигров имунитет. Ако не си тануки, де.
А, да, пълното задоволство си има звуково изражение: пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга, пла-бонга!
Както и „Кръчмата на Калахан“, така и „Вила Инкогнито“ влиза в клуб „Подлежащи на препрочитане“.
Други ревюта – препоръчвам това в „Палатков лагер за пингвини“, интересно и с откъси в „Pla-bonga, Pla-bonga„, подробно в „Моменти-моменти“ и обичайното критикарско в „Блог за книги“ на Стойков.
От същия автор
От същите жанрове
