Един от Великите си отиде, пое завинаги към Марс, където ще продължи живота си в градче, досущ като земните от едно време. За мен Бредбъри винаги е бил фантастът, марсианецът, и малко разказвачът на най-красивите истории със странни герои. За мен той никога не е бил фаренхайтовец, харесвам книгата като символ, но инак не ми е чак толкова присърце. И само бях чувал безброй хвалебствия за глухарчиното вино, но нивга не бях отпивал от него. И колко бърках.
“Вино от глухарчета” е наистина най-прекрасната творба на Рей Бредбъри и тъга ми е, че я прочетох едва сега. Това е книга за юношеските летни времена, когато животът изглежда безкраен пир от слънце и щастие, не за поотраснали хора, сбили се вече в люта схватка с живота. И все пак виното ме опияни безмерно – от събуждането на света и лятото с няколко маха на ръцете до нажаленото му приспиване в студената блокада на есента и зимата. Опияни ме както книга не го е правела отдавна – с препрочитане на цели страници, в които геният на Бредбъри блика като поток от думи, от страсти, от детска всичкознайност. Влюбен съм до полуда в тази книга и ще я препрочитам още много, много пъти.
Аз отстъпвам назад. Примирих се още докато четях, че не ще успея да предам какво събуди в мен виното от глухарчета. Щастлив съм, че намерих (ме намери) момиче, което може да опише по прекрасен начин своята среща с книгата. Представям ви Halinor Oceanborn и нейното красиво и страстно ревю за Книгата.
Сбогом от мен, Бредбъри. Ще липсваш неимоверно.
“Първият път, когато се срещнах с Рей Бредбъри, беше в момент, когато не бях все още „седемнадесетгодишна и побъркана“, но изцяло потопена в мисли за нови гуменки, среднощни разговори, „обреди и навици“, „открития и откровения“, живот, пулсиращ наоколо с невидимо присъствие и… лято. „Запечатано в бутилка“.
Именно то бе това, което ме свърза най-дълбоко с Рей. Също като мен до края на живота си той си остана дете на лятото – роден и починал в маранята на най-красивия сезон – и през цялото време възхваляващ го, както само хората с горяща по рождение кръв могат. Винаги съм си мислела, че ако не си роден през тези три златисто-зелени месеца, никога не би могъл напълно – не изобщо, но изцяло, до вдън душа – да разбереш защо за нас, останалите, зимите са толкова тежки, есента – тъй скръбна, а пролетта – изпълнена с най-сияйната и живителна надежда на света.
Ето защо може би съвсем снобски и не без извинение си мисля, че съм една от малкото, която действително успява да усети магията във „Вино от глухарчета“. За всеки случай никога не съм я отваряла – хартиено или електронно – без очите ми да се изпълнят със сълзи, а сърцето да натежи от носталгия по това време.
Действието в книгата се развива, разбира се, през лятото в едно малко измислено градче в Америка, наречено Грийн таун. Както подсказва името му, „където град и пустош се боричкаха и единият от тях спечелваше за по един сезон правото да встъпи във владение на улица, на долчинка, котловинка, дърво или пък храст.“ Всичко започва с първия летен ден, когато Дъглас се събужда и усеща как светът изгрява за ваканцията, как всичко започва малко по малко да се движи в един любим блестящ механизъм, да се напасва едно в друго като прекрасен пъзел на свободата.
След това – Нещото! Моментът, когато Дъглас и Том берат ягоди и лисиче грозде и – о, колко красиво! – Дъг разкрива, че е … жив!
— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?
— Сигурно. Да, дявол да го вземе!
Когато малко по-късно коприненосинята дъждовна вода на плътни потоци залива златистите цветове, магията достига своя апогей. Най-прекрасният сезон е започнал и една традиция е продължена. Толкова много има да се открие, да се преобрази, да се въобрази и да се изпита! Дъглас гледа как момчетата го викат през оградата и копнее да се затича с тях, но… е ли възможно това? Те са по-бързи от него! И тогава той съзира неподвижните си крака. Следващата глава ми е любима, затова няма да ви издавам нищо за нея.
„Вино от глухарчета, купуване на нови гуменки, изстрелване на първия фишек за сезона, приготвяне на лимонада, първият трън в петата, бране на диво лисиче грозде“ са неща, които оформят първата половина на лятото. Но важни са и онези, които правим за първи път: като да разбереш, че си жив и да мислиш за него или да откриеш, че нощта е всъщност сенките на петте хиляди дървета по света, изпълзели във вечерния въздух… Лятото е онези важни и запомнящи се случки, които по-късно се превръщат в легенди, като това да измайсториш Машина за щастие, за да откриеш, че не ти трябва такава.
Летата идват и отминават, раждат се и отмират, но само ако успееш да сграбчиш онзи крехък, нежен миг, когато вълшебството на това да си дете те докосва със златистите си крилца, и да го запечаташ в бутилка – а защо не й в ухаеща хартия? – за да те грее, когато преспите унесат всичко в сън и забрава, сякаш не е било – тогава разбираш защо Рей Бредбъри е един от Великите”.
