Високите планини на Португалия крият тъга

   „Животът на Пи“ е прекрасна книга, съградена само от момче и тигър в лодка и безбрежното море около тях. Писателското майсторство, нужно за оживяване на такава история, се подразбира, и Ян Мартел си спечели почитател в мое лице. Затова и може да разберете недоволството ми, когато Рия успя да вземе правата на новата книга на автора – „Високите планини на Португалия“, исках аз да я правя 🙁 Но нейсе, вече ѝ простих, защото книгата стана чудесна, точно както е редно.

   „Високите планини на Португалия“ е като хълм, по който се изкачваш с надеждата да видиш заника в пълния му тъжен блясък. Но превалил хълма, виждаш, че има още едно възвишение зад него. Поемаш по него. И сетне израства още едно. Планината те е е подмамила нагоре за пореден път, а слънцето отдавна се е скрило зад ридовете. И в книгата слънцето се е скрило за героите в трите отделни истории, които преливат плавно една в друга, докато Мартел опъва фини паяжинни връзки между тях.

  Първата история я преживях много лично, защото в нея един залюханик трябваше да се учи да шофира един от първите автомобили в Португалия, което довежда до куп трагикомични ситуации. Историята на Томаш, поел към забутано село да търси загадъчен артефакт от колонните, е сърцевината на книгата. И още в нея проличава на какво точно е посветена тя – на загубата. И как човек се справя с нея, как наглася света около нея и себе си редом. Втората история проследява патоанатом, който трябва да извърши чалната и смразяваща аутопсия, сред която Мартел си заби в сюрреализъм, който съчета с тънък анализ на творбите на Агата Кристи в паралел с библейските евангелия и притчи. Третата се разтегли чак до Канада и САЩ, включи кротко и симпатично шимпанзе, и се завърна в Португалия, за да свърже предните две в кръвна връзка. И да разкаже за заника на живота на един мъж, който е успял да се пребори със загубата. Катарзис? Примирение? Мъдрост? Всеки сам ще прецени.

   „Високите планини на Португалия“ е по-обикновена книга от „Животът на Пи“, изключая оная налудничава аутопсия, която ми е заседнала в ума и един ден ще бъде извадена оттам от собствения ми патоанатом, ако реши да бърничка из главата ми. Обикновена в смисъл, че разказва вечната универсална история – за загубите и как да оцелеем след това. Дали пътуваме, дали разговаряме наум с отишлите си, дали бягаме през девет планини в десета… едно и също е, стига да намерим своя мир. Имаше своите колоритни моменти като походката назад на първия герой, която става обичай, или забавните моменти с шимпанзето, Ян Мартел знае как да описва отношенията човек-животно по много затрогващ начин, умее да сменя местата им и да те кара да се замислиш отвъд опростеното и силно погрешно мислене за еволюцията като развитие към по-сложно. Но най-вече умее да пише за простите емоции по топъл начин – и дори тия три преобикновени истории да вълнуват като да са лични.