Аз исках да го направя. Исках да стигна там, горе, пръв. И стигнах преди всички, нищо че години наред малцина виждаха в мен прашинката надежда. И така продължих. Цял живот. Задъхвах се, уморявах се, огъвах се от изтощение, не спях, изстрадах несправедливости, но не се предавах, доказвах се. Такъв бях винаги – дори когато не ме забелязваха, дори когато ме пренебрегваха, дори когато играех най-зле, аз вярвах, че пак и пак ще стигам високото. И не предадох себе си. Такъв съм и сега.
Има една шепа книги, които осмислят годината – те са личните, важните, тези, които слагам на видно място в библиотеката ми и заради които си заслужава всичко. А понякога идват книги, за които, колкото и да си рационален, си мислиш, че ти е било писано да направиш. Такава книга за мен е „Високо“ на Владимир Николов. И както казах и на самия него по време на премиерата, през моето детство той беше като част от семейството ми, което живееше и дишаше волейбол. Баща ми беше треньор на градския отбор, ние с брат ми тренирахме (чак усърдно не бих казал, и двамата не изкласихме до професионалисти), бяхме всяка вечер в залата, а през уикендите имахме мачове, чак и майка ми се принуди да стане съдийски асистент, за да ни вижда изобщо тогава. А когато играеха националите, нямаше сила, която да ни отклони от телевизора – дори когато при мачове в САЩ или Куба срещите започваха в средата на нощта. Затова и тази книга е лична за мен. Но много повече е лична за Владо – и не мога да опиша благодарността си към него, че се довери и разкри на журналистката Виолета Цветкова, с която създадоха не просто завладяваща история за спортни триумфи и разочарования, но и една от най-вдъхновяващите лични изповеди, която съм чел някога.
Аз съм се родил мотивиран!
Не мога да си представя, че на този свят ще има човек, който да е по-мотивиран от мен. Тоест не мога да допусна, че някой ще иска повече от мен аз да успея; че друг ще положи повече усилия от мен самия за това – то не е възможно. Такава е нагласата ми сега, но най-вероятно съм го мислел в някаква степен и в най-младите си години. Неусетно и последователно то се е наслагвало в моето съзнание и ме е оформило като човек и състезател. И знам, че първо трябва да станем хора… състезател лесно се става.
Толкова истории има събрани в тази книга – истории от „Нашата игра“, както я нарича Владо, с главна буква, така и далеч отвъд нея. Ще разберете защо се е появил с екип на ЦСКА на първата си тренировка за „Левски“, през какви предизвикателства е минал, за да се докаже, ще научите колко са били важни книгите за него и тогава, и сега, и колко са важни за всеки един спортист („Книгите бяха моят емоционален еликсир срещу стреса“, казва той). За мен беше безценно да видя личен поглед отвътре към времето на „Левски Сиконко“, изобщо какво е да си спортист в онези мътни години, да разбера как му е бил предлаган подкуп и суровата равносметка, която Владо прави за случая: „Лека му пръст, моят баща все ми повтаряше, че може да сме бедни, но сме горди; че един мъж в тоя живот се ражда гол и си отива гол; че честта е това, което прави мъжа, а не парите.“
В спорта не даваш ли сърце и душа постоянно – не става.
Неочаквана за мен беше линията с бизнес инициативата за създаване на компютърен клуб, успехите му като геймър (национален шампион в турнири по StarCraft!) и останалата му до наши дни страст към игрите, която и аз споделям (вече над 10 години играя Boom Beach, макар отдавна да съм постигнал всичко в играта). Вълшебни са страниците, посветени на Мая и на тяхната песен Always, а особено силно се усеща силата на характера му, като описва колко сложно е било да се развиваш в „обстановка на вечно
мрънкане, на самоподценяване“, каквато е царяла тогава в страната.
А в спорта нищо не можеш да постигнеш, ако се подценяваш. В спорта битките се печелят първо в главата. Ти самият трябва да знаеш и да си убеден, че можеш повече от противника, след което да отидеш на игрището и да го покажеш. Имаш ли съмнения в собствените си способности, няма да постигнеш нищо и никога.
Хронологично Владо проследява своята чуждестранна одисея в поредица от силни клубове, както и паралелните успехи и драми с националния отбор на България. Много е интересно как двете линии – клубната и националната – често не съвпадат, а се разминават по някак неразбираем начин, но пък не може да се отрече неговият извод, че „ние, хората, така сме устроени, че най-доброто от себе си можем да дадем единствено и само под напрежение.“ Редуват се истории от игрището и личните преживелици на едно семейство като никое друго, Владо откровено говори за победи и загуби, за триумфи и разочарования, за контузии и пренебрегването им в името на следващата точка, следващия гейм, следващия мач. Все по-нагоре – към високото.
От големите спортисти, с които съм имал възможност да общувам през годините (а те са много), не съм видял и дребни души – няма шампион с дребна душа. Няма! Защото, за да станеш шампион на игрището, ти първо трябва да се освободиш от дребните си, банални мисли и да станеш шампион в собственото си съзнание.
С абсолютна и рядко срещана прямота Николов разказва и за шампионската титла с Тренто, и за конфликтите си с различни хора, като неговият извод е недвусмислен: „ако в днешния ни свят някой иска да бъде лидер в позитивния смисъл на думата, тоест да е следван от други хора, първото и основно качество, което трябва да притежава, е да бъде справедлив.“ Говори за олимпийската мечта, за пазаренето да си осигури като съотборници играчи като Никола Гърбич и Юбер Ено, говори с огромно възхищение за Робертланди Симон и неговото неочаквано желание да играе на различен пост, защото „Много ми е лесно да съм център. И не ми е интересно.“ И най-важното:
За мен да играя в националния отбор винаги беше въпрос на чест, а не на пари – нещата бяха несъпоставими с това, което получаваше елитен състезател в италиански клуб например.
Пред очите ми страница след страница се съживяваха спомени от мачове, които съм гледал на телевизионния екран, както и един конкретен, който наблюдавах на живо с баща ми – онзи мач с Германия в „Арена Армеец“. В книгата е разказана истината на Владо за тези събития и всичко, което се случи след това. За мен най-емоционални обаче са страниците, посветени на децата им с Мая („цял живот ги уча да скачат… високо“), за болката от загубата и гордостта от успехите на двете пораснали момчета, които правят чудеса в момента в Италия и САЩ, те са част от надеждата в бъдещето на националния отбор, за който Владо и на живо, и в книгата обещава твърдо, че ще е светло. Точно както е светло и пред волейболния „Левски“, на чиято пълна трансформация е отделено достатъчно внимание – от срещата с Давид Давидов и Атанас Гаров до реализирането на сякаш невъзможни мечти. Или както казва Владо: „Истината е, че в началото изобщо не си представях как би изглеждало всичко това. Не съм визионер. Не съм дори мечтател. Трудно ми е да си представям някакви бъдещи неща.“ И ето ги тия бъдещи непредставени неща вече реализирани – освен шампионската титла, дошла някак предварително спрямо планираното, през създаването на най-добрата волейболна школа в Европа и света… Защото, както Атанас казва: Знаеш ли каква е разликата между мечтател и визионер?… Мечтател е човек, който мечтае. А визионер е мечтател, който има план.“ И тук искам да допълня думи на Владо:
Имам принцип, от който не искам да отстъпвам – работата с момчетата и момичетата на нашия клуб е цялостен процес. Тоест освен зала, треньори и добри условия за развитие – все неща, които могат да се купят с пари – талантливите деца тук целенасочено се възпитават и в категории като морал и човешко достойнство.
Дори не можете да си представите до каква степен е откровен той, как говори за най-тежките моменти, когато нещата тръгват на зле, когато подкрепата на Мая го вдига обратно на крака – и не е случайно, че най-искрените и топли думи в книгата са насочени именно към нея. В края на книгата Владо оставя и нещо като завет – говори кои са неговите будители, какви трябва да са лидерите днес, а неизбежно гради и визия за спорта днес и какво е бъдещето на Нашата игра. И е недвусмислен: „Веднъж ме попитаха и дали волейболните хора са различни от футболните. Дори не се замислих. Да, категорично! По същата най-важна причина – волейболът е спорт, а футболът е индустрия. Ние правим волейбол заради спорта, от любов към спорта. А човек не се занимава с индустрия от любов към нея – прави го, за да печели пари. Ето това е огромната разлика.“ И допълва важни думи:
Няма елитен спортист, който да е глупав. Може общата му култура да не е на висота, но няма как да побеждава, ако е глупав. В елитния спорт моята воля е срещу твоята воля, моят интелект е срещу твоя интелект. Щом сме стигнали до финал, значи физически сме подготвени на топниво, но накрая определящи са волята и интелектът. Финалният мач се печели от този, който превъзхожда противника си с интелект и воля, тоест, когато ти е тежко да продължиш, ти да можеш да съобразиш, да го надхитриш, да го надлъжеш, да направиш нещо, което е неочаквано и ще го изкара от зоната му на комфорт, да измислиш нещо повече от него, нещо по-добро да направиш…
Владо се определя като модерен патриот и мечтател реалист. И казва: „За мен патриотичното във волейболната игра е да помогнем на най-голям брой български деца да си сбъднат мечтите и да искат да защитават цветовете на България на спортната площадка. За мен не е патриотично да си рисуваш Левски на прасеца, да обясняваш, че мигрантите нямат място тук, да не искаш България да е в Европейския съюз и НАТО, обяснявайки мнението си с това, че си патриот – не, не си патриот, идиот си (съжалявам за израза)…“ И няма как да не се съглася с него, особено когато ида на мач в залата на „Левски“ и съм част от обединената любов към Нашата игра – всичко това благодарение на неговото несломимо упорство и непреклонна воля.
Започнах с това колко е лична тази книга за мен. За нея не мога да говоря дистанцирано, нито обрано, всяка моя среща с Владо беше като сбъдната мечта и се надявам да не съм изглеждал твърде странно – едно хлапе в мен, което живееше и дишаше волейбол, през цялото време не можеше да повярва, че всичко това се случва. Благодарен съм на всички, които дадоха своя принос за нея, вече написах името на Виолета, нейният принос беше безценен и няма как да бъде подминат. Благодарност и към „Началника“ – Мая, която се включваше пак и пак в ключови моменти (като одобрение на корица по време на мач на трибуните :)), на редакторката Ганка Филиповска, на коректорката Ния Харалампиева, на Ивайло Петров за страхотния кадър на корицата и на Дамян Дамянов за дооформянето ѝ, на Темз Арабаджиева за вдъхновяващата премиера, на Найден Тодоров за вещото ѝ водене и… определено на Захари Карабашлиев, който първи даде идеята за тази книга и беше основният подбудител за нея. Привилегия е да съм част от такъв екип – и се гордея, че имам малък принос към появата на „Високо“. Тази книга ще вдъхнови много деца – дали за волейбол, дали за това да извисят и постигнат мечтите си другаде. И това е важното.
