Трябва да слезеш от Балкана в полето, за да почувстваш изеднъж два коренно различни мира. Колкото е вечно примирен обеднелият планинец горе, толкова са настървено непримирими хората в полето. А те ще вземат връх – полянците!
Не помня вече на кой прежен панаир „Висящ мост“ на Антон Страшимиров ми привлече вниманието – непознато за мен заглавие от големия писател, останало забравено за 75 години. Това е книга, която излиза от печат скоро след края на Първата световна война, но описва времето непосредствено преди нейното начало. И както така хубаво пише в издателския предговор: „Сюжетът, героите и духът на „Висящ мост“ кореспондират пряко със сложната натура на автора им: гневни интелигенти, романтици, западнали еснафи, неориентирани социалисти и още по-объркани народняци, мистериозни трагични мислители, бивши македонстващи герои, антимонархисти, родолюбци и предатели – все „безпътници“ и всички до един с патетична неостъпчива позиция в кипящото за България време.“
Мъжът мъчно се откъсва от хубава жена, даже и когато не я люби.
Но най-вече описва силни и драматични любови Страшимиров. Романът започва с неловка сцена между амбициозния лекар Методий Ноев, който среща кариерна пречка, и Жечка – негова бивша изгора, с която са имали и са загубили дете, а мъжът е избрал да бъде с друга, която не обича. И макар да желае отново някогашната си любима, той не може да я има и се самосъжалява: „Сега вече той се чувства напълно сам сред хората. Сам и чужд на света. В такова положение човек не скърби, а само съжалява себе си и окаяно плаче – също както правят това изгладнелите бездомници в големите градове. Но д-р Методий Ноев не знаеше да плаче.“
Във всички времена е имало царе с дъщери, но за всеки човек една е царската дъщеря.
Друга силна любовна история е между инженера Марин Раданов, именно който печели голям и много важен конкурс за построяването на висящ мост, и неговата съпруга Ваня, с която ги свързват силни чувства, но и караници, патетични реплики като „Ти си ми и раят, и пъкълът!“, а в един момент и револвер се заразмахва помежду им. И последната и най-трагична любов е между Добри Съботинов и учителката Тиха Касева, отразена в силни и пламенни писма, и една горчива съдба, която обрича него на тежка участ, а нея – на не по-малко страшни страдания. А там край тях като вълк се навърта братовчедът на Добри – Голака, който няма срама от нищо и иска да омърси и тази красива любов.
…ние, сиромасите, никога не сме равнодушни пред жени, по гъвкавата снага на които играят меките отсенки на персийски килими, а по ръцете им – блясъкът на огледало в рамки от абанос.
Страшимиров постоянно прескача във времето, за да опише с ярки краски и как се развиват и тия любови, и други, до един момент неподозирани връзки между героите, които са сякаш кармично обвързани и разкриват душите си в пламенни и доста театрални диалози (личи си, че този текст е заченат като пиеса, както е обяснено в предговора). Авторът пише, че „…Опитах да надникна в допущаната от мен чертица в психологията на народа ни – самовглъбяване, затаена мистика, благоговейно отнасяне към мирозданието, даже към Бог (без видима религиозност).“, но още повече иска да опише едно наистина време разделно в нашата история, а за целта използва и множество второстепенни герои, които се въртят като планети в орбита покрай горепосочените и особено инженера и неговата многострадална съпруга, която няма да дочака сбъдването на мечтата си да се замогнат. Книгата е обогатена с вмъкнати факсимилета от изданието, от което е взет текстът, а в края пунктуално е описано как е извършено неговото осъвременяване. Запазени са красиви и колоритни думи от речника преди век (примерно идващата от френски резонер – „лице, което обича да мъдрува“), а всички спорове и препирни в крайна сметка се свеждат и до социалното разделение в периода, поради което и в края, когато войната вече е отпочнала, равносметката е ясна: „И все пак, дете, ние ще трябва да вървим с народните маси в бедствията на войната. Само тъй бихме могли да се слеем с тях: много се отчуждихме!“
Още по темата
