Властта си е власт, чучело му. Алчна и хищна като вълк. Винаги ще напада стадото.
Вече трябваше да съм свикнал. Преди цели девет години Елена Щерева и Николай Янков ме изненадаха изключително приятно с чудесния си пътепис “Химикал, шоколад и две рупии”. Не стига това, но четири години по-късно надградиха това удоволствие в сборник прекрасни разкази – “Прах от нозете”. И си знаех, че от тези двамцата нищо по-малко от нещо чудесническо няма как да се появи – и все пак не бях никак готов за „Влахос“. Защото у нас историческите романи имат изключителна и силна традиция – и този е достоен за нея по свой самобитен начин.
Два разказа се преплитат като песни на чучулиги в лятната синева. В единия се описва животът на каракачаните, последните европейски номади, техните порядки, обичаи и традиции, борбата им да защитят своите разбирания за това как трябва да се живее, и как светът малко по малко подяжда мерите и сърцата им. Историята тече през десетилетия, през любови и вражди, през исторически събития, които малко или много засягат всички, но по особено тежък начин удрят този особен и различен народ, който не е у дома си в никоя държава. И когато националистическите страсти се развихрят, няма как да бъдат приети някъде за свои – навсякъде ще са чужди, навсякъде ще са врагове. И вървенето като начин на живот, като център на съществуването се превръща в едно постоянно бягство от лошо към по-лошо. Героите, които рисуват Янков и Щерева, са пълнокръвни и толкова пленяващи със своите силни и слаби страни, със своите смайващи преживелици и тежката орисия, с която се борят. И няма как обаче да не бъдат застигнати и ударени от времето – защото в средата на миналия век вече няма място за свободни хора, поне не по нашите земи.
Вторият разказ проследява голяма любов между двама млади в почти наши дни, които е трудно да не олицетвориш с двамината автори. Тази любов покълва от случайна среща, избуява малко по малко и завладява света им, а различната тоналност на разказа не може да излъже, че рано или късно и тази история ще се слее с основната на каракачаните през миналия век. Разбирам използвания похват, оценявам начина, по който ретроспекцията води към скритите тайни в миналото, но лично на мен сблъсъкът на двата толкова различни стила на разказване не ми допадна чак толкова. Смятам, че без съвременната линия романът нямаше да загуби почти нищо, даже щеше да се обогати от ясния фокус и концентрация, която сега е накъсана от любовните излияния. Обаче не се съмнявам, че за немалко читатели тази линия ще е стойностна, забелязва се, че в последните години книги със сходна емоционална тоналност се радват на много внимание.
И все пак съм еднозначен – „Влахос“ е роман събитие и заслужава внимание. Защото сме свикнали историческите романи да изследват познати нам събития, а тук е проследена отвътре пъстрата и очарователна история на народност, за която лично аз не знаех на практика нищо – и предполагам, че повечето хора са така. Това е книга, която притежава зрялост и мъдрост, неприсъща на годините на своите автори, но тази дълбочина си личеше още в предишните им две книги – тези двама са събрали в душите си много и умеят да влагат това в книгите си. И най-важното – имат смелостта да поемат по неутъпкани пътеки. Нека ги последваме там, където ще ни отведат.