Влаковете за сираци са благодатна тема и е дори изненадващо, че досега не е била романизирана (или поне аз не знам за друга). Тези влакове пътуват из САЩ между средата на XIX и 30-те години на XX век, като, както посочва самата Кристина Бейкър Клайн, се предполага, че през този период са превозени около 200 000 деца. Числото наистина звучи стряскащо, а самата идея, че малчугани без родители са разкарвани из страната и строявани на „сгледа“ пред желаещи да ги осиновят, навява неминуемо мисли и за по-ранната практика на робските тържища. Ако Клайн описва правдиво порядките, в което не се съмнявам, много от децата са били взимани като безплатна работна ръка, а не за да бъдат отглеждани в любящи, но бездетни семейства.
С тази тема романът е обречен на успех – само че тук има едно „но“. Самите влакове за сираци и начинът на живот в тях, пътуванията, възпитанието на децата, организираните срещи с потенциални осиновители – всичко това е описано на 20-30 страници, след което книгата поема в добре познатия коловоз на мелодраматична история, в която Пепеляшка е тормозена от всички, докато среща принца. Кристина Бейкър Клайн е взела интересна тема, докоснала се е до нея, възползвала се е от потенциала ѝ за привличане на вниманието… но не е използвала пълния капацитет на възможността да представи тази практика подробно – мисля си, че за тази цел разказът трябваше да е от гледна точка на възпитателите, а не на децата, защото за тях влакът е само временен дом до намирането на истински такъв (ако имат късмет).
Действието тече, както често се случва, на две нива – в наши дни и в миналото, в края на 20-те години на миналия век. В съвременната линия Клайн описва нерадостния живот на асоциалната Моли, минала вече през няколко приемни семейства, която е отново под угрозата да бъде изхвърлена от поредното. Във вихъра на първата любов, трудно пробила през бодлите, които е насочила срещу света, тя извършва дребна простъпка – краде книга от библиотеката, – заради която трябва да положи безплатен труд. За неин късмет получава възможност да помогне на богата старица, която има нужда да разчисти тавана си от трупаните с десетилетия вещи – там е нейното минало, нейният живот, нейната съдба.
Както може да се досетите, тази старица едно време е била от децата, превозвани с влак за сираци. Около нея се завърта основната история в книгата – емигрирането на семейството ѝ от Ирландия в САЩ, гладът, беднотията… и накрая пожарът, от който оцелява само тя. Клайн описва подробно какво се случва с нея – влакът, другите деца, конфликтите и плахите приятелства, опитите да приеме огромната загуба, която я е оставила беззащитна срещу бездушния свят. В две много силни сцени са описани срещите с потенциалните родители, които избират деца като домашни любимци – според това за какво са им нужни. В крайна сметка тя е осиновена и започва нейната тъжна одисея през поредица от семейства, които са много далеч от идеала за родители.
„Влакът на сираците“ цели достоверност във фона на епохата, в описанието на ударената от Голямата депресия страна и изпитанията, пред които са изправени американците в този период. Клайн успява да предаде унинието, безнадеждността на тези времена, но в тази картинка главната ѝ героиня остава твърде съвършена и идеална. На нея ѝ се случват едно след друго злощастия, малко добри хора среща тя по пътя си, но те все пак се намират във важните моменти – и все пак момичето от началото до края остава ангел (в това отношение Моли от съвременната линия на действие е много по-праводоподобна и пълнокръвна). Няма да ви разкривам какво се случва с момичето, но трябва да отбележа, че прескачането на години и дори десетилетия с няколко абзаца не е от похватите, които ми допадат.
В крайна сметка историята ми хареса, романът увлича, но все си мисля, че Клайн е можела да напише много по-силна и въздействаща творба, ако не се беше хлъзнала в посока личната история на едно момиче със злощастно детство и нелека младост. Свързването на двете линии на действието беше очаквано, доста видима следа има в първата част, но нея сама ще си откриете. Мисля си, че романът ще се хареса на мнозина заради емоционалния си заряд, но на мен лично повече историчност и детайлизиране на толкова интересна тема като влаковете за сираци би ми допадала повече. И все пак, признавам, в края се усмихвах – трудно е да се устои на внезапно пробилото през облаците слънце, нали?
От същите жанрове
