Онзи, който е в състояние да понесе най-тежкото наказание, е свободен човек.
Досега не бях чел нищо от Илия Троянов, но двойствената природа на този дълбоко български роман, написан на немски и превърнал се в един от хитовете в Германия за 2015 г., ме привлече, макар да не бе в моята редакция и да не следях процеса около превода и излизането му на български. Отмъкнах едно копие от редакцията и се зачетох. Да не бях, по-спокойно щеше да ми е.
Не обичаме да се вглеждаме в близкото минало, дори вече премного научно-документални изследвания да излязоха и да са достъпни по книжарниците. Прекалено лично и ангажиращо е за огромна част от живите българи, прекалено много спомени, а механизмите на толкова несъвършената човешка памет си вършат работата и отсяват само доброто, покривайки бързо и сигурно сенките в умовете на живелите ония времена. Само че човешката цивилизация е процъфтяла, когато е започнала да записва, и паметта вече не е водеща, защото е лесно да бъде подлъгана, лесно е да се самоподлъгва, за добро или лошо. Има ги документите. Има ги свидетелите, които не могат и не искат да забравят. И точно тях е изследвал Илия Троянов, за да напише „Власт и съпротива“, дуалистично име за дуалистичен роман, обвинение/равносметка.
Да, момиче, така е. Улучи право в десетката: правехме онова, което трябваше да бъде направено. Много е просто: който не иска да бъде част от народа, не бива да се чуди, че го принасят в жертва за благото на народа.
Два гласа. На една от жертвите на комунистическия режим и на един от нейните делнични герои.
Един, бурмичка в системата, уверен, че е бил на висотата на времето си, че е работел за България, че е правел правилните неща и че всяка простъпка от сегашна гледна точка е била пределно оправдана и дори наложителна в оня момент. Бил е близо до Живков, уважавал го е, виждал е държавникът в него. В наши дни е заможен, приютен под крилото на партията-хамелеон, която ту е модерна и нова, ту е на над век, ту отрича да е извършвала престъпления, ту се наслаждава на десетилетията си монопол над властта. Този герой на някогашния труд не съжалява за нищо, освен че не е завършил разправата си с другия.
Нямаше някой, който да не бе очаквал смъртна присъда. Вместо нея – двайсет години лишаване от свобода. Какъв абсурден израз. Не могат да те лишат от нещо, което липсва в цялото общество.
Другият е бил от непокорните, от несъгласните, с реален прототип, макар и не пряко биографиран. Прекарал е много години из лагерите, видял е същината на системата, която никоя документална книга, никой филм, нищо не може да предаде така, че да впечатли обществото. Онова е било, онова трябва да бъде забравено. Той продължава да се бори, изисква документи, до които уж има право на лесен достъп, бори се със системата, която уж е различна, но около нея е хвърлена мрежа, чиито краища се държат от хората от едно време. Без конспирации, без измислици, просто властта си има своите правила и когато ѝ е възможно, козината си мени, но хватката върху лостовете на управлението не пуща. Този, другият, иска само да бъде чут, дори не дири някакво драматично и показно отмъщение. Но точно това му е отказано в шумния кошер на прехода.
Сред тези две истории, които не са съвсем документални, не са и съвсем измислени (Троянов ги е съградил от реални досиета и документи, също както прави Джонатан Лител в „Доброжелателните“), са вмъкнати отгласи от различни години. Те ме впечатлиха истински, тези изрезки от историята говорят за времето си по-силно от кой да е художествен похват, от кой да е герой. По подобен начин в „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров интервютата, основани на реални записи, ме потресоха повече от основната история. Уважавам умението да се вгражда реалност сред фантазията. Но във „Власт и съпротива“ второто почти отсъства – така че имаме реалност, вградена в друга реалност; едната е създадена, за да бъде разказана като две истории, вплетени една в друга, почти като уроборос без начало и край; другата, за да удря с чук по главата на змията, захапала опашката си, опитваща се да я убие, макар да знае, че е неунищожима. Историята има това свойство – да е хем неунищожима, хем забравима. И няма решение на това.
Този роман би събудил обществен отзвук в коя да е държава от някогашния соц-лагер, която е преработила миналото си, справила се е с него, излекувала е раната и е запазила поуката, че това не бива повече да се случва, никога. У нас това няма да се случи. И пак няма конспирация в това. Просто миналото тук не е излекувано, то си смъди тихо, кротко. Няма обществена нужда от преработка на случилото се, от капитулация и рекапитулация на фактите и събитията. Няма и реален натиск да се променят нещата, изключая няколко знайни смелчаци, които се ровят в документите, но чиито книги са четени далеч по-малко от нужното.
Премиерата на „Власт и съпротива“ ще бъде след броени дни – в четвъртък от 19 часа във „Vivacom Art Hall“. Аз лично ще бъда там, за да чуя какво ще каже Троянов за своя роман. За вас не знам, но се надявам.
Чудесно ревю за книгата има в „Библиотеката“.
От същите жанрове
