…Но разбира се, оная легенда е дълга, минава през щастие и скръб и продължава отвъд тях… а Силмарилът е стигнал чак до Еарендил. Ама как не се сетих досега, сър! Ние имаме… вие имате от неговата светлина в оная звездна стъкленица, която ви подари Владетелката! Ама че като си помисли човек, още сме в същата легенда! Тя продължава. Нима великите легенди никога не свършват?
– Не, легендите не свършват – каза Фродо. – Само хората идват и си отиват, когато ролята им свърши. И нашата ще свърши… рано или късно.
Мога да избягвам някоя книга с години, за някои ще успея и за цял живот. И с „Властелинът на пръстените“ очаквах да стане така – късно харесах съвременното фентъзи и макар там да открих чудесни автори като Джо Абъркромби, Скот Линч и Патрик Ротфус, не изпитвах капка интерес към опорния камък, върху който се гради целият жанр – опусът на Дж. Р. Р. Толкин. Има книги, които, ако пропуснеш да ги прочетеш навреме, на младини, никога няма да станеш подвластен на магията им – така съм и с поредицата за Хари Потър, която прочетох по-миналата година, пак заради случаен порив.
И тук стана така – видях случайно реклама на издателството, в която описваха по забавен начин колко неудобно за четене на плажа е колекционерското издание на „Властелинът“... и внезапно пожелах да имам книгата. Ей така, необяснимо реших, че в лятото, в което дадох колкото време е нужно на автори като Пол Остър („4 3 2 1“), Томас Пинчън („На ръба на света“), Джонатан Сафран Фоер („Ето ме“), Кормак Маккарти („Кървав меридиан“) и др., ще намеря време и за малко над 1000-те страници на „Властелинът“ – отидох, купих си това издание, защото точно то вълнуваше въображението ми, и започнах смело. Над две седмици се скитах из безкрайната вселена на Толкин, изследвах мащаба на въображението му, следвах героите, които искаха да спасят своя свят – оставих се на очарованието на плътното, разлато писане от едно време, на ясните образи, на преките послания, в които не се крият коварство и неочаквани обрати. Знаех откъде се тръгва, знаех и докъде ще стигна – но пътят, както Толкин ясно показва, пътят е всичко.
Едва ли очаквате да седна да преразказвам подробно и анализирам случващото се сред тези на пръв поглед неизбродими страници. Героите са познати в пределна степен и за това пряко свидетелство са безбройните мемета, свързани с тях. От началото, където срещаме народа на хобитите с неговите причудливи обичаи и колоритни фамилни имена, през плахото им поемане на път на приключение, което е абсолютно непредставимо за тях, в първите очертания на злото, което хвърля сенките си върху тях… през формирането на задругата, обединяването на различни народи в една цел, изкушенията на пръстена и неговата вълнуваща история, постоянното присъствие на странното същество, негов покорен роб, към първите жертви, разкриването на нови и нови причудливи тайни на Средната земя, подготовката и битките, които се заформят, постепенното надигане на приливната вълна на съпротивата срещу агресията, която клокочи от Мордор и неговото не чак толкова всевиждащо око… герои се възправят и поемат своя дълг, а малките, достойни уж само за присмех хобити, до един изнасят на плещите си товара, с който никой не очаква да се справят. Приказка като никоя друга, достойна да идва от древността, а не от средата на XX век.
Едва съм се плъзнал по повърхността на тая история, както се случи и при нелекия прочит на „Моби Дик“. Имаше моменти, когато сам се изненадах какви емоции буди случващото се в мен, а почти нямаше мигове, когато разточителните описания ме отегчаваха – когато нещо е направено майсторски, то не тежи. Разбира се, загубих се тотално сред безбройните имена, също както в приложенията родословните уточнения ми замаяха главата, но това е вече за истинските фенове, които са способни дори да научат езика и писмеността – творението на един свят изисква отдаденост и размах на въображението, при които Толкин поставя летвата толкова високо, че сигурно само ония огромни многотомия на Робърт Джордан и Стивън Ериксън (за които силно се надявам да не ми дойде вдъхновението в един момент, че месеци ще ми трябват) могат да се мерят в една или друга степен.
Сега мога спокойно да сложа това прекрасно издание в библиотеката. И да го оставя да чака нетърпеливи детски ръце, които неминуемо ще посегнат към него прекалено рано за моята преценка, но кое хлапе някога е чакало да му кажат, че е вече достатъчно голямо за дадена книга. Напротив, всички важни книги сме ги намирали по своя собствена инициатива, стига да са в обсег – аз имах индианските романи и научната фантастика, които си останаха вечна страст, но ето че сега ще поправя пропуска с „Властелинът на пръстените“ с години закъснение.
От същия автор
От същия жанр
