Обичам да чета такива мащабни обобщаващи изследвания, но после мъчно се накарвам да седна да пиша за тях, ей го, почти месец се търкулна, откакто завърших „Власти и престоли. Нова история на Средновековието“ на Дан Джоунс. От една страна, не е лесно да сумираш вкратце колко много информация е събрана в нея, от друго, щателното водене на записки всъщност ми изиграва лоша шега, защото само преписването на цитати и ключови моменти всъщност се превръща в многочасова тегоба. В крайна сметка Средновековието е общопознато, нали, какво толкова има да научим за него… ами, много, защото отвъд познатата хронологична рамка всъщност се крие както много история, така и безброй интересни детайли. От рано трябва да ви предупредя, че българите не присъстваме в тази книга, много може да се спори защо това е така, след като военната ни история е в общи линии единственото, за което като народ сме на едно мнение, но ще оставя този щекотлив въпрос отворен. Разбира се, още в началото трябва да спомена една друга изключителна книга, посветена на периода – „Цивилизацията на средновековния Запад“ на Жак льо Гоф, като разликата между двете е, че Джоунс набляга повече на политическата история на европейския Запад, а Льо Гоф – на икономическата и културната.
Историкът разделя своето изложение на четири големи периода, като в първия, разположен от началото на V до средата на VIII век представя залеза на Римската имперя, нахлуването на варварските народа, формирането на Източната Римска империя – Византия, а неизбежно обръща взор и към арабската експанзия, вдъхновена от учението на Мохамед. В тази част се дава интересно обяснение за миграцията на хуните от Изток (и народите, които бягат на свой ред от тях), Джоунс се спира на археологически доказателства за стоварването на страховита мегасуша в Източна Азия, „най-лошата в човешката памет през последните две хиляди години“, която дава тласък на това огромно преселение на народи в посока Европа. Обърнато е сериозно внимание на властването на Юстиниан, който „за малко повече от пет години напрегната административна дейност пренарежда правната тъкан на империята и преофромя правната мисъл така, че петнайсет века по-късно тя продължава да важи“, но същевременно и закрива Атинската школа, с което слага край на изучаването на класическата философия и естествените науки за векове, защото в този период „на всичко нехристиянско се гледа с все по-голямо подозрение“. Съвременното разделение в ислямския свят се корени точно толкова назад във времето, което и дава основание на Джоунс да напише, че „Всички тези конфликти първоначално са породени от машинациите на овластените мъже от VII в.“, както и да обобщи, че „Средновековието живее сред нас и до днес“, което поставих и като основателно заглавие на този текст. Той извежда като основна причина за дълговечността на арабската експанзия това, че в завладените територии обществените служители са задължени да говорят само на арабски, заради което „за нула време християни, евреи и зороастрийци, които дотогава са печелели добре като писари, посредници и правителствени чиновници, са изправени пред неумолим избор. Освен ако не знаят арабски или го научат много бързо, за тях работа няма.“ И Джоунс продължава: „Тази простичка административна промяна е всъщност зашеметяваща културна стъпка в историята на ислямския свят, защото гарантира вечното му съществуване, а не краткотрайна федерация на бившите римски и персийски територии, върху които властва крехък монотеистичен елит“.
Вторията период се разпростира между средата на VIII и началото на XIII в., като опорните точки за него са историята на франките, ролята на монасите, появата на рицарите и това, с което са най-вече познати – кръстоносните походи. Основният вътрешнополитически сблъсък в този период е този между светските владетели и папите. Особено ключов момент е коронацията на Пипин Къси, за която Джоунс пише: „Това не е традиционна коронация. Отчасти покръстване, отчасти посвещаване в духовен сан, тя е и част от неповторимо театрално представление, с което се оповестява подкрепата на Църквата, а не само на аристокрацията сред франките за възвисяването на Пипин. Също като римските императори от християнската епоха и първите ислямски халифи кралете на франките могат да претендират, че властта им е свещена.“ А след това обобщава до какво води споразумението между франкския владетел и църквата: „От съвременна гледна точка обаче споразумението се оказва от изключително значение в историята на Запада: настъпил е моментът, в който римските епископи вече няма да търсят помощ и подкрепа от Константинопол, а ще се обръщат към потомците на варварите, които сега населяват Запада.“ Разбира се, апогеят на цезаропапизма настъпва, когато папа Лъв III публично коронясва като император Карл Велики, а след това „коленичи в краката му“, а една интересна бележка под линия прескача вековете до конфликтите между сродените помежду си европейски владетели преди Първата световна война (изключителна книга по темата е „Тримата императори“ на Миранда Картър), за които Джоунс пише, че до един са „кръвни наследници на Карл Велики“, което не им попречва да хвърлят народите си един срещу друг. Покрай историята за царуването на Карл Велики авторът пише, че „да се обедини Европа, е възможно само веднъж или два пъти всяко хилядолетия и дори тогава – не задълго“, споменавайки, че следващият път, когато нещо такова ще се случи, ще е чак при Наполеон. Разбира се, подробно са проследени кръстоносните походи до Светите земи, сред които и най-злополучният от тях, Четвъртият, който завършва с превземането на Константинопол.
Самата история на църквата и успешното ѝ еволюиране до доминираща иституция на епохата е безкрайно интересно, като Джоунс описва отчасти как се създават могъщите манастири през периода – чрез щедри дарения от плячката от безкрайните войни, като например тези срещу арабите на Пиринейския полуостров. Той пише: „Тези несметни богатства позволяват на християнските крале на свой ред да изкупуват тежките си грехове, извършени през военните им кампании. Постигат го, като наливат пари в Клюни. В отговор на щедрите им дарения Юг се съгласява манастирите Клюни да пеят буквално неспирно заупокойни молитви за душите на испанските крале, на предците им и – най-интересното – за душите на техните още неродени потомци.“ Рицарите са другият голям феномен на това време, като Джоунс развенчава романтичния ореол около тях: „За средновековните воини действителността се е състояла от тежко всекидневие, чийто край е мъчителната смърт, последвана от несъмнената вероятност да попаднат в ада като наказание за извършваните от тях кланета и осакатявания. И въпреки това средновековните воини и поетите, които ги възпяват, се стремят да описват тази безбожна действителност не в постна проза, а да я възвеличават като тема на нова героична литература, описваща рицарите като творения на любовта и стремленията, чийто етичен код подслажда съмнителното естество на делата им. Както отбелязва Т. С. Елиът през ХХ в., човечеството не е в състояние да понася действителността спокойно.“
Третата част затваря кратък период между началото на XIII и и средата на XIV век, като основната неизбежна тема са на първо място монголите, а след това Джоунс обръща внимание на търговците, книжовниците и строителите, които до голяма степен създават облика на периода: „чак до XV в. характерен белег в пейзажа на цели средновековен свят си остава монументалният каменен замък, възторжено финансиран от крале, кралици и богати аристократи“. Джоунс отделя много внимание на най-големите завоеватели на всички времена – монголите, за които знаем преимуществено ужасяващи неща благодарение на факта, че всичката информация за тях е писана от техните врагове. Но в последно време редица изследвания всъщност започнаха да променят отчасти този едностранчив образ и Джоунс също говори за създаването на „Pax Mongolica – огромната търговска зона, умиротворявана и контролирана от хановете“. Само с възхищение човек може да проследи как се множат университетите през XIV век, с което се начева промяната, която ще изведе европейския Запад до власт над огромна част от планетата за известен период от време. Или (малко в духа на „Устоите на Земята“ на Кен Фолет) историята на построяването на катедралната кула в Линкълн, чийто шпил се извисява на цели 160 метра, с което изпреварва с 11 метра Хеопсовата пирамида, която „почти четири хиляди години е просъществувала като най-високата постройка на земята, дело на човешка ръка“. И точно когато сякаш този свят се разбужда от вековната си кома под властта на църквата и религиозните владетели, идва Черната чума, ужасите на която не могат да бъдат предадени с думи. И все пак Джоунс опитва, като пише: „В Ирландия очевидец оставя празни страници в края на хрониката си, та ако в бъдеще по чудо останат човешки същества, да се намери поне един, който да довърши написаното от него.“
Четвъртата част описва новия свят, който като феникс се появява след като чумата отминава – в периода от средата на XIV до първата третина на XVI век. В него се описва както как оцелелите от нея започват да градят отново, кои са обновителите на това време, появата на мореплавателите, които ще „открият“ нови светове, и в крайна сметка и протестантите, които дават началото на промяната в изглеждащата като непоклатима в своята догматичност католическа църква. Това е период на сериозни кризи и това може да се представи с думите на английския поет Джон Гауър, който изразява усещането на аристократите, че „народният бунт е някакво природно бедствие“. Той пише: „Съществуват три неща, които, вземат ли връх, по своя характер водят до безмилостна разруха. Първото е наводнение, второто е бушуващ пожар, третото са по-долните хора, простоватото мнозинство, което не може да бъде възпряно нито с разум, нито със строгост.“ И ще добавя още един знаков цитат на Ян Хус, който пише по повод таксите, с които църквата богатее неимоверно: „човек плаща за изповед, за църковна служба, за причастие, за индулгенция, за благословия на майката след раждането, за погребения, за погребални служби, за молитви. И последното пени, вързано в кърпата на старицата, та да не ѝ го грабне някой крадец, отива безвъзвратно, защото ѝ го отнема свещеникът разбойник.“
„Власти и престоли“ на Дан Джоунс може да се определи като увод в средновековния свят, една сладкодумно разказана история, която може да изгради най-обща рамка в ума на човек, да заложи базови периоди и знаковите личности, които са ги населявали (че и създавали). Историкът умело лавира между безкрайната кавалкада от военни конфликти, които неспирно са преоравали континента, и описание на бита на хората, промените в обществото, в стопанството, в културата и изобщо в разбиранията как трябва да се живее. Това е период, доминиран от страховита религиозна ревност, и точно нейното постепенно стихване вече може да му позволи да отмине и да даде път на следващите, по-добри времена за човечеството. Разбира се, не е редно и тези над 10 века да бъдат характеризирани изцяло като Тъмни векове, както се правеше дълго време, промяната в тях е бавна, но неумолима, и точно книги като тази могат да покажат как се появяват, покълват и се развиват различни идеи, които отвеждат европейците отвъд застоя, който захвърлянето на рационалното мислене и потапянето в християнската мистика причинява. И все пак това е свят, който не е черно-бял и съветвам всеки, който прочете тази книга, да обърне внимание и на тази на Жак льо Гоф, която споменавам в началото, има много какво да се научи и от нея, за да разберем какво точно влияние има Средновековието върху нашия свят и защо е правдиво да кажем, че той се заражда именно тогава, най-малкото заради нациообразуващия процес, който ще бъде завършен скоро след края му.
Още по темата
